Лий Чайлд

Тръгнах обратно по твърдата настилка с мисълта за парче пай. В далечината проблеснаха фарове. Голяма кола или малък пикап. Движеше се бавно, право към мен. За миг останах с впечатлението, че ще завие по главната улица, но в последния момент промени намерението си. Може би защото фигурата ми попадна в обсега на фаровете. Продължавах да крача срещу тях. Не след дълго от мрака изплуваха очертанията на пикап с тъпа муцуна, който се поклащаше по неравностите на пътя. Фаровете му се тресяха. Дочух тихото задавено боботене на стар двигател.

Пикапът прекоси осовата линия и спря в насрещното платно на седем-осем метра от мен. Двигателят продължи да работи. Фаровете ми пречеха да видя човека в кабината. Продължих напред. Нямах никакво намерение да се отбивам в крайпътните храсталаци. Банкетът и без това беше тесен, да не говорим за дълбоката канавка вдясно. Волю-неволю, трябваше да мина на сантиметри от шофьорската врата. Когато разстоянието между нас стана три метра, човекът зад волана свали страничното стъкло и опря китка на рамката. Лакътят му щръкна навън. Отразената светлина на фаровете беше достатъчна, за да видя лицето му. Беше цивилен. Едър бял мъж, облечен с тениска с навити ръкави. Ръката му беше космата и татуирана. Дългата му коса беше сплъстена, немита поне от седмица.

Възможностите бяха три.

Първо, да спра и да завържа разговор.

Второ, да се отбия в храстите между платното и банкета и да го заобиколя.

Трето, да му счупя ръката.

Избрах първата възможност и спрях, но без да подхващам разговор. Просто стоях и чаках.

Седалката до шофьора се оказа заета. Мъжът на нея също беше космат, татуиран и некъпан, с мръсна коса. Приличаше на онзи зад волана, но без да бъде негово копие. Може би бяха братовчеди или братя. И двамата ме гледаха втренчено, с онова особено нахалство, с което в някои кръчми посрещат непознатите посетители. Отвърнах на погледите им, без да мигна. Просто не бях от тоя тип посетители.

— Кой си ти и къде отиваш? — обади се мъжът зад волана.

Нямах намерение да кажа каквото и да било. Не обичам да говоря. Ако се налага, като нищо бих могъл да мълча до края на живота си.

— Зададох ти въпрос — рече шофьорът.

Въпросите бяха два, задник, помислих си аз. Но не отговорих. Никак не ми се искаше да го удрям. Не и с ръце. Не съм маниак на темата чистота, но ако се наложеше да фрасна мазната муцуна насреща ми, със сигурност щяха да ми потрябват доста вода и хубав сапун. Особено предвид факта, че съвсем наблизо ме очакваше апетитно парче пай. Затова реших, че ще е по-добре да го наритам. В главата ми изплуваха нужните движения: той слиза от пикапа, заобикаля отворената врата и тръгва към мен. След което рухва на банкета и започва да плюе и повръща, притиснал слабините си с ръце.

Нищо особено като изпълнение.

— Говориш ли английски? — попита ме шофьорът.

Продължих да мълча.

— Може да е мексиканец — обади се спътникът му.

— Мексиканец ли си? — попита шофьорът.

И този път не отговорих.

— Не ми прилича на мексиканец — каза той. — Много е едър.

В общи линии логичен коментар, въпреки че бях чувал за някакъв човек от Мексико на име Хосе Калдерон Торес, който бил висок два и двайсет и три, тоест цели трийсет сантиметра повече от мен. Спомних си и за друг мексиканец на име Хосе Гарсес, участник в Олимпиадата в Лос Анджелис, който без никакви усилия беше изтласкал над главата си тежест от двеста и четирийсет килограма — колкото вероятно тежаха двамата мазници в кабината, взети заедно.

— От Келам ли идваш? — попита шофьорът.

Съществува опасност от вражда между местните и обитателите на базата, беше казал Гарбър. Неизбежното кастово разделение. Тези двамата може би бяха познати на Джанис Мей Чапман. Може би не са разбирали защо е излизала с войници, а не с тях. Може би никога не се бяха поглеждали в огледалото.

Не казах нищо, но и не направих опит да си тръгна. Не исках този пикап да поеме след мен. Не и на този пуст и тъмен път. Стоях на място и гледах непознатите право в очите — първо единия, после другия. Лицето ми не изразяваше нищо повече от искреност, скептицизъм и може би лека ирония. Това изражение обикновено работеше. И провокираше някои хора.

Пръв беше провокиран спътникът на шофьора.

Той свали стъклото и промуши туловището си навън. Почти до кръста, за да може да ме вижда над покрива на пикапа. Едната му ръка се хвана за рамката на каросерията, а другата рязко замахна към мен, сякаш държеше камшик.

— На теб говорим, задник!

Продължавах да мълча.

— Пречи ли ми нещо да сляза и да те наритам? — зададе следващия си въпрос той.

— Пречи ти — наруших мълчанието си аз. — Двеста и шест причини.

— К'во?

— Толкова са костите в тялото ти. Мога да ги натроша всичките, преди да ме докоснеш.

Това изявление задейства шофьора, който се почувства длъжен да приеме предизвикателството.

— Мислиш ли? — подхвърли той, надвесвайки се от своя прозорец.

— Мисля — кимнах аз. — Понякога по цял ден. Да знаеш, че е много полезно.