Лий Чайлд

Върху плота имаше звънец — малко парче месинг, позеленяло по краищата. Натиснах го два пъти. Фоайето се изпълни с мелодичен звън, но резултат нямаше. Никой не се появи. До таблото имаше затворена врата. Вероятно канцелария, също празна. Стори ми се странно, че съдържателят на хотела не желае да удвои клиентелата си.

Останах неподвижен за миг, после натиснах бравата на вратата. Оказа се, че води към неосветено помещение, което миришеше на прах, влага и плесен. В мрака смътно се очертаваха формите на някакви кресла. Хора нямаше. Върнах се обратно на рецепцията и отново натиснах звънеца.

Нищо.

— Ало, има ли някой тук?

Никакъв отговор.

Отказах се да търся контакт и излязох навън. Прекосих паянтовата веранда, спуснах се по проядените стъпала и се изправих под една от счупените лампи на тротоара. Наоколо нямаше какво да се види. От другата страна на платното тъмнееха няколко ниски сгради, вероятно складове. Всичко отвъд тях тънеше в непрогледен мрак. Нощният въздух беше хладен и чист. Месец март в Мисисипи. От метеорологична гледна точка бих могъл да съм навсякъде. Чувах как невидими листа шумолят на вятъра.

И някакво тихо стържене, сякаш термити гризат дърво. Откъм ресторанта долиташе бръмченето на вентилатор и това беше всичко. Никакви звуци, причинени от хора. Никакви гласове, радостна глъч, музика, трафик.

Вторник вечер в непосредствена близост до военна база.

Доста нетипична вечер за подобно място.

Не бях слагал нищо в уста от обяда в Мемфис и се насочих към ресторанта — тясна продълговата постройка с лице към главната улица. Входът на кухнята вероятно се намираше на задната уличка. На стената до входната врата имаше телефон с монети и гардероб. От там започваше дълга пътека с маси от двете страни. Отляво за четирима, отдясно за двама. Сепарета липсваха. Като в кафене. Единствените посетители бяха мъж и жена, поне два пъти по-възрастни от мен. Седяха един срещу друг на маса за четирима. Мъжът държеше разтворен вестник, а жената четеше книга. Седяха удобно и сякаш им правеше удоволствие да не бързат с вечерята. Представителите на персонала се изчерпваха с една сервитьорка, изправена в дъното, на крачка от летящата врата на кухнята. Тя ме зърна и забърза по дългата пътека да ме посрещне. Настани ме на маса за двама в средата на помещението. Седнах с гръб към кухнята и с лице към входната врата. Нямаше как да наблюдавам двата входа едновременно, както ми се искаше.

— Нещо за пиене? — попита сервитьорката.

— Черно кафе, моля — казах аз.

Тя се върна с чаша кафе и тънко меню.

— Вечерта е доста спокойна — подхвърлих.

Тя кимна мрачно, вероятно загрижена за бакшишите си. После поясни:

— Затвориха базата.

— Келам ли? — вдигнах глава аз. — Затворили са Келам?

— Днес следобед — за пореден път кимна тя. — Всички са вътре, но ядат военните си дажби.

— Често ли се случва?

— Не се е случвало никога досега.

— Съжалявам — рекох. — Какво ще ми препоръчате?

— Моля?

— Имам предвид нещо за ядене.

— Тук ли? Всичко е хубаво.

— Чийзбургер — казах.

— След пет минути е готов — каза жената и се отдалечи.

Аз взех чашата и поех към гардероба и телефонния автомат до входа. В джоба ми подрънкваха три монети от по четвърт долар, които ми върнаха по обед в Мемфис. Щяха да стигнат за един немного продължителен разговор — от онези, които предпочитам. Набрах служебния номер на Гарбър. Вдигна дежурният лейтенант, който ме свърза с него.

— Вече си там? — попита ме той.

— Да.

— Добре ли мина пътуването?

— Да.

— Намери ли къде да отседнеш?

— Не се безпокой за мен. Разполагам със седемдесет и пет цента и четири минути до вечерята. Искам да те питам нещо.

— Казвай.

— Кой те инструктира за тая работа?

Гарбър направи малка пауза.

— Не мога да ти кажа.

— Както и да е. Но хич не го бива в детайлите.

— Случва се.

— Базата е затворена.

— Това е дело на Мънро. Направил го е веднага след пристигането си.

— Защо?

— Знаеш как стоят нещата. Съществува риск от влошаване на отношенията между базата и цивилното население. Това е благоразумен ход.

— По-скоро признаване на вината.

— Е, Мънро може би знае нещо, което не ти е известно. Не бери грижа за него. Задачата ти е да подслушваш местните ченгета.

— Вече работя по нея. Едно от тях ме докара до тук.

— Как прие цивилната ти версия?

— Май добре.

— Браво. Усетят ли нещо подозрително, ще млъкнат като риби.

— Искам да провериш дали някой от отряд «Браво» притежава синя кола.

— Защо?

— Ченгето каза, че някой е зарязал синя кола на железопътната линия. Нощният влак я е превърнал в купчина старо желязо. Може би става въпрос за укриване на веществени доказателства.

— В такъв случай би я подпалил.

— Някои улики остават и след пожар. Може би смачкана броня или нещо друго.

— Какво общо има това с жената, която са обезобразили на някаква пуста уличка?

— Не е била обезобразена. Прерязали са иМ гърлото. С един замах. Ченгето каза, че са се виждали чак шийните иМ прешлени.

Гарбър помълча малко, после рече:

— Рейнджърите правят така. На това са ги учили.

Беше мой ред да замълча.

— Но каква връзка има това с колата? — попита той.

— Не знам. Може би няма. Но нека проверим, става ли?