Лий Чайлд

— Отрядът «Браво» наброява двеста души. Според теорията на вероятностите това означава поне петдесет сини коли.

— Които би трябвало да са паркирани в базата. Нека да проверим дали не липсва някоя.

— Вероятно става въпрос за цивилна кола.

— Да се надяваме. Аз ще имам грижата да проверя. Но при всички случаи искам и тази информация.

— Разследването е на Мънро, а не твое — напомни ми Гарбър.

— Освен това трябва да разберем дали напоследък някой е бил с ожулвания. По дланите, коленете, а може би и по лактите. Получени при изнасилване. Ченгето каза, че жертвата е имала такива.

— Разследването е на Мънро — повтори Гарбър.

Не му отговорих, защото видях сервитьорката да влиза през вратата на кухнята отсреща. Държеше чиния с огромен чийзбургер и пържени картофи, дълги като връзки за обувки и струпани безразборно като катериче гнездо.

— Трябва да вървя, шефе — казах аз. — Утре ще ти се обадя.

Затворих и пренесох кафето си обратно на масата. Сервитьорката положи чинията пред мен с известна доза церемониалност. Храната изглеждаше добре и миришеше хубаво.

— Благодаря.

— Желаете ли нещо друго?

— Знаете ли какво става с хотела? Искам да наема стая, но там няма никого.

Сервитьорката се завъртя и погледна към възрастната двойка на голямата маса. И двамата продължаваха да четат.

— Обикновено седят тук известно време, а след това се прибират. Това е най-подходящият момент да ги хванете.

Жената се отдалечи, оставяйки ме сам да реша проблемите си. Започнах да се храня. Бавно, наслаждавайки се на всяка хапка. Двамата отсреща продължаваха да четат. Жената прелистваше страница на всеки две минути. Мъжът се раздвижваше по-рядко, колкото да изпъне вестника и да го подгъне на поредната рубрика. Четеше внимателно, сякаш не искаше да пропусне нищо.

* * *

След известно време сервитьорката се появи да прибере чинията и да ми предложи десерт. Имали няколко вида страхотен пай.

— Ще изляза да се поразходя — рекох. — На връщане отново ще се отбия. Ако онези двамата все още са тук, ще опитам от вашия пай. Предполагам, че не бързат за никъде.

— О, бъдете сигурен в това — отвърна сервитьорката.

Платих чийзбургера и кафето, добавяйки бакшиш, който едва ли можеше да се сравнява с парите, които иМ оставят цяла рота гладни рейнджъри, но въпреки това беше достатъчен, за да я накара да се усмихне. После излязох на улицата. Беше застудяло и във въздуха се усещаше влага. Поех надясно покрай празния парцел и офиса на шерифа. Колата на Пелегрино беше паркирана отпред. В един от прозорците се виждаше бледо сияние — свидетелство, че в някое от вътрешните помещения свети. Продължих напред и не след дълго стигнах до Т-образното кръстовище, където се бяхме отклонили. Отляво оставаше пътят, по който бяхме дошли. Вдясно асфалтът се разтопяваше в мрака. Вероятно пресичаше железопътната линия и навлизаше в нездравословния квартал, отвъд който беше Келам. Според описанията на Гарбър този път би трябвало да е черен и изпълнен с дупки, но на практика се оказа съвсем нормално треторазредно шосе, застлано с едрозърнест асфалт. Неосветено и право като стрела, с дълбоки канавки от двете страни. Успях да видя всичко това благодарение на тънкия сърп на луната, надникнал иззад облаците. След това поех надясно.

10

Две минути и двеста метра по-късно стигнах до железопътната линия. Най-напред зърнах предупредителния знак на банкета. На едната от двете диагонално кръстосани летви пишеше ЖП, а на другата — ПРЕЛЕЗ. Металният прът, на който се държаха, беше оборудван с червени лампи, а някъде наблизо трябваше да има електрически зумер, затворен в метална кутия. Канавките от двете страни на пътя свършваха на двайсетина метра по-нататък. Зад тях се виждаше насип. Линията проблясваше смътно на лунната светлина. Две не съвсем успоредни и не съвсем прави релси, които чезнеха в посока север-юг. Изглеждаха стари и износени, отчаяно нуждаещи се от ремонт. Чакълът на насипа беше разпръснат неравномерно, отъпкан и обрасъл с треволяци. Изправих се между релсите и погледнах в едната, а след това и в другата посока. На двайсет метра вляво тъмнееше грамадата на полуразрушена водна кула, от която все още висеше широк, наподобяващ слонски хобот маркуч. Някога трябва да е била свързана с големия извор в покрайнините на Картър Кросинг, от който е черпела вода за вечно жадните парни локомотиви, които са минавали оттук.

Завъртях се на 360 градуса в мрака. Нищо наоколо не помръдваше. Във въздуха се усещаше миризма на изгоряло. Може би от дърветата северно от прелеза, подпалени от смачканата кола. От изток долиташе различна миризма на изгоряло, без съмнение от барбекю. Там някъде се намираше другият квартал, напълно скрит в мрака. За него свидетелстваше единствено горската просека, през която минаваше шосето. Нищо друго.