Линията на бляновете

Помещението, в което се намираше, беше прекрасно познато на Кей. Реанимационният модул на компанията „аТан“, само дето екранът на стената, където би трябвало да свети името на планетата, беше изключен. Кей лежеше на бял диск с двуметров диаметър — молекулярен репликатор, току-що пресъздал неговото тяло — новичко, здравичко, каквото бе записано преди седемнайсет години. Над главата му висеше ажурната решетка на аТан-емитера, вкарал в новия му мозък детските обиди, юношеските глупости, престъпленията му като възрастен — всичко, от което се състоеше личността на Кей. Бяха го съживили. Съживили са го, въпреки че аТанът не е бил платен?

— Име? — търпеливо повтори силикоидът.

— Кей Алтос.

— Поданство?

— Империя на хората.

— Код?

Гласът на силикоида идваше от цялата повърхност на неговото тяло. При липсата на гласни връзки и дихателни пътища той разговаря като напряга силициевата си мускулатура и вибрира с цялата повърхност на тялото си. Това създава странна полифония, обемност на звученето — сякаш цял хор съгласувано прошепва думите.

— Три, девет, шест, три, едно, четири, девет, едно — полугласно изрече Кей. Не си струваше да се афишира личният код. Дори и в компанията „аТан“, която прекрасно го знаеше. Обръщайки очи, той погледна лявата си ръка — пръстите бяха на мястото си. Да, не са го кърпили хирурзи, наистина са го съживили. Но защо?

— Кодът е правилен — силикоидът се обърна, което беше просто жест на учтивост, и заплува към изхода. При основата на сивата каменна колона пращяха сини искрици. Той се задържа за секунда пред отворилата се врата и на Кей му се стори невъзможното — че силикоидът се усмихва.

— И кой ще ми обясни какво означава това? — попита риторично Кей, гледайки покриващите стените барелефи — голи девойки, голи юноши.

— Аз.

Кей се обърна. Зад гърба му, на около два метра от диска на репликатора, седеше човек. Това вече беше нещо. Кей не беше расист, но задушевен разговор със силикоида някак не се побираше в ума му. А човекът изглеждаше дружелюбно настроен. Мъж, към четирийсет-четирийсет и пет годишен, с изнежено лице, не особено развит физически, което не можеше да прикрие дори широкият сив костюм. Чиновник от „аТан“? Не от най-дребните, не от най-главните…

— Благодаря за новия живот — произнесе Кей и свали краката си от диска.

— Няма за какво.

Думите бяха нормални, но тонът, с който бяха произнесени, не се хареса на Кей. Той предпочете да замълчи.

— И така — какви са въпросите ви?

— Аз… — Кей се запъна.

— По-смело, по-смело… — събеседникът явно се наслаждаваше на разговора. — Не сте платили аТана? Аз съм в течение.

— Имам пари. Продължавал съм безсмъртието си шест пъти и…

— Но това няма значение. Правилата на компанията са прости — безсмъртието се заплаща предварително, при това само за един път. Знаете ли защо е прието така?

Кей поклати глава. Мъжът явно бе от хората, способни с часове да разсъждават върху тънкостите на церемониалната гастрономия на бурлатитата, предимствата на интерфазовото задвижване при малките кораби или тактическите грешки на Мршан в Смутната война. Тези разсъждения обикновено са занимателни и почти винаги — неуместни.

— Когато псилонците продадоха на хората, на много далновидни хора, както разбирате, устройството, по-късно наречено аТан, те поставиха само едно условие. Доста странно, ако човек не е запознат с тяхната психология. Поискаха да се предоставя аТан само веднъж в живота. Разбирате ли, Кей? Те безкрайно ценят живота — но се страхуват от безсмъртието. И какво направихме ние?

Кей повдигна рамене.

— Ние им доказахме, след като вече договорът бе подписан, че съживеният човек е нова личност. Правоприемник е предишната, но в същото време нова. И той има пълното право отново да сключи аТан. Добре ли е?

— Прекрасно е — Кей напразно се огледа в търсене на дрехи и се приготви да чака.

Мъжът се засмя.

— Добре, отвлякох се. Какво искате да попитате?

— Къде се намирам? Каилис ли е това?

— Не, не е Каилис. Тера е.

Ако той беше очаквал да види учудване на лицето на Кей, то очакванията му се оправдаха. Кей не считаше за нужно да скрива емоциите си, когато те ласкаеха самолюбието на по-силен противник.

— Но компанията „аТан“ няма отдел на Тера…

— Това не е отдел на компанията. Частен „аТан“ е.

Кей се разсмя насила и разпери ръце:

— Отлично. Нищо не съм чул, а вие нищо не сте казали. Компанията притежава ексклузивно право и частни съживители няма…

— Грешиш, Кей Алтос. Ексклузивното право бе дадено на частно лице. Частно лице основа компанията „аТан“. — Знам кой сте — каза Кей. — Вие сте Къртис Ван Къртис, притежателят на компанията „аТан“, най-старият човек в Галактиката. Къртис кимна. — Браво, Кей. Сега ще ти донесат дрехи и ще отидем в моя летен кабинет, за да изпием по чаша вино. Страшно ти провървя. Ти се сдоби не само с живот, но и с чудесна работа.

3