Лицето

Независимо от системата за вливане на глюкоза и лекарства и торбичката за урина веднага ставаше ясно, че професор Лапута не се грижи за болен член на семейството. Към човека в леглото не беше проявявана милостта, полагаща се на болен, а жестокостта, с която един садистичен тъмничар третира затворник.

И двата прозореца бяха заковани с дъски и изолирани, за да не пропускат дневната светлина отвън и звука отвътре.

На пода в един от ъглите лежаха вериги и белезници за китки и глезени. Явно бяха останали от първите дни на пленничеството, когато жертвата в леглото и била достатъчно силна, за да се налага да бъде окована.

Хазарт бе говорил на глас известно време, преди да се усети. Бе започнал да шепти молитвите от детството си, на които баба му Роуз го беше научила.

Това бе работа на злото в най-чистата му форма, която той бе виждал — простият грешник като него не би могъл да го разбере. Злото бе дошло насам9 и бе си отишло, но щеше да се върне пак, един демон, командирован тук от ада.

Необикновеният ред в къщата не беше за Лапута убежище от безредието на света зад стените й. Той бе един отчаян опит да отрече апокалиптичния хаос, който вилнееше в него.

С приближаването към леглото от всеки дъх, който Хазарт поемаше, все повече му се повдигаше. Натрупаните в продължение на седмици засъхнала пот, гранясала телесна мазнина и гнойните рани от залежаване издаваха отвратителна миризма.

Въпреки това Хазарт хвана внимателно измършавялата длан на непознатия. Пленникът нямаше сили да повдигне ръката си и едва успя да отвърне на ръкостискането на спасителя си.

— Вече няма страшно. Аз съм полицай.

Непознатият го гледаше, сякаш вижда мираж.

Макар преди малко инстинктът на Хазарт да му беше изменил, сега той му служеше вярно. С учудване, което премина бързо, той се чу да казва:

— Професор Далтън? Максуел Далтън?

Почервенелите очи на съсухрения мъж се разшириха в потвърждение.

Когато затворникът се напрегна да заговори, гласът му се оказа така изтънял и прегракнал, че Хазарт трябваше да се наклони към устата му, за да отгатне думите му:

— Лапута… уби жена ми… дъщеря ми.

— Рейчъл? Емили? — попита Хазарт.

Далтън стисна тъжно очи, прехапа устни и кимна.

— Не знам какво ти е разправял, но те не са мъртви — увери го Хазарт.

Очите на Далтън се отвориха с бързината на затвор на фотоапарат.

— Видях ги и двете днес у вас — продължи Хазарт. — Само преди няколко часа. Те са много разтревожени за теб, но иначе са добре.

За момент затворникът, изглежда, не искаше да повярва на тази новина, сякаш бе убеден, че това е още една жестокост, на която го подлагат. После той прочете истината в открития поглед на Хазарт. Костеливите му пръсти стиснаха леко ръката на спасителя му и изсушеното му тяло изстиска отнякъде влага, за да насълзи очите му.

Трогнат в същата степен, както и отвратен, Хазарт огледа торбата върху стойката на системата, тръбичката, спускаща се от нея, канюлата във вената на Далтън. Щеше му се да махне всичко това, защото бе ясно, че не помага на горкия човек. Но се страхуваше да не навреди, без да иска, на Далтън. Най-добре да остави тази работа на парамедиците.

Хазарт бе влязъл в къщата с намерението да проведе незаконен таен обиск, след което щеше да си отиде да обмисли значението на намерените доказателства, които щеше да е оставил на място, без ни най-малка следа от посещението си. Този план вече не вършеше работа. Трябваше да се обади на телефона за спешни повиквания, и то без да се бави.

Имаше съдии обаче, при това немалко, които щяха да оставят Владимир Лапута на свобода, защото Далтън бе намерен по време на незаконен обиск, извършен без необходимото разрешително. Освен това, тъй като случаят с блондинката в басейна все още не беше приключен, Хазарт не можеше да си позволи мъмрене или дисциплинарно наказание в досието си.

— Ще те махна оттук — обеща той на затворника. — Но ми трябват две минути.

Далтън кимна.

— Ей сега ще се върна.

Страдалецът пусна неохотно ръката му.

Когато стигна до вратата, Хазарт спря и извади пистолета си. Излезе в коридора, като се движеше много внимателно.

Продължи да бъде нащрек по целия път по стълбите и на първия етаж, докато стигна до кухнята. Затвори задната врата, която преди беше оставил отворена, за да улесни бягството си, и я заключи. До кухнята имаше перално помещение. Вратата в дъното на килера водеше към гаража.

В гаража нямаше коли. На циментовия под имаше купчина мокри дрехи — същите, с които Лапута беше облечен, когато се прибираше вкъщи с походката на побойник.

Имаше и хубави инструменти, сложени в чекмеджета и върху дъска с кукички на стената. Те бяха също толкова излъскани и подредени с маниакална прецизност както кристалната колекция в хола.

Хазарт взе един комбиниран чук с тесла и изтича обратно на втория етаж, радвайки се, че бе светнал толкова лампи при влизането си в къщата.

Олекна му, като видя, че пленникът е още жив. Далтън изглеждаше на ръба на смъртта и всяка секунда забавяне беше фатална.