Лицето

Хазарт сложи пистолета си на пода и измъкна с теслата пироните от една от дъските, с които Лапута бе покрил прозорците. Осемсантиметровите пирони не се предаваха лесно и стържеха при излизането. Хазарт издърпа дъската от прозореца и я подпря на стената.

Пердето бе останало между дъската и прозореца. Макар да бе намачкано и прашно, то бе точно това, което му трябваше, за да изтрие отпечатъците от пръстите си от дръжката на чука, преди да го пусне на пода.

Тази спалня беше по-далеч от стълбите. Иначе също като главната спалня и нейните прозорци бяха върху фасадата. Колата на Хазарт се виждаше на отсрещната страна на улицата.

Полицаят се приближи до леглото и каза:

— Дойдох тук, воден от интуицията си и без разрешително за обиск, и трябва да оправя някои неща, за да си вържа гащите и да не дам възможност на Лапута да се измъкне. Разбираш ли ме?

— Да — изграчи Далтън.

— Така че от тебе искам да кажеш, че онзи кучи син е бил толкова сигурен в твоята немощ и в неспособността ти да издадеш дори звук, който да се чуе навън, че си е позволил тази вечер да махне дъската, за да те измъчва с гледката на свободата. Можеш ли да го направиш убедително?

Едва поемайки си дъх, от гърлото на Далтън излязоха крехките думи.

— Лапута каза, че… ще ме убие… тази вечер.

— При това положение става по-ясно защо е постъпил така.

Хазарт грабна една туба с дезинфектант с боров аромат от нощното шкафче. Тя бе поне наполовина пълна и тежеше достатъчно.

— После ще трябва да разкажеш — продължи той, — че си потърсил дълбоко в себе си последните си запаси от сила и си успял някак си да проявиш волята, енергията и гнева, необходими, за да вземеш тази туба от шкафчето и да я хвърлиш към прозореца.

— Мога да го направя — обеща той с разтреперан глас, макар че ако се съдеше по вида му, той не можеше да направи нищо друго, освен да мига с очи.

— Опаковката е счупила прозореца и се е търкулнала по навеса над входа, когато аз съм се приближавал по алеята към къщата. Чул съм твоите тихи викове за помощ и съм влязъл със сила в къщата.

Историята беше много съмнителна. Първите полицаи, които пристигнеха на мястото, щяха да разберат, че не е правдоподобна, но предвид мъченията на Далтън щяха да преглътнат тези несъответствия.

Когато Лапута стигнеше до съдебната зала, Далтън щеше до голяма степен да се е оправил и съдебните заседатели нямаше да знаят колко изнемощял е бил в момента на спасението си. Времето щеше да помогне на съшитата му с бели конци история да стане по-приемлива.

Далтън премести очи от отворената врата към Хазарт и го подкани тревожно да побърза, сякаш се страхуваше, че Лапута ще се върне всеки момент.

Хазарт хвърли тубата с дезинфектант към прозореца. Стъклото издрънча силно при счупването.

Глава 90

След като отново поля палмата в саксия с мощната струя манхаймовска урина, която вероятно би могъл да бутилира и да продава на най-побърканите почитатели на баща си, Фрик се зае да си търси книга на полиците в библиотеката, изпълнявайки поръката на господин Труман да не се бави излишно.

В случай че не се забавляват седнали на пода и не си разказват истории за призраци, той си направи труда да намери книга, която би чел с удоволствие. Даваше си сметка, че ще прекара буден по-голямата чат от тази дълга нощ и то не защото се вълнуваше за наближаването на Коледа. Ако нямаше книга, с която да убива времето, той щеше да полудее като двуглавата котка на Барбара Стрейзънд.

Тъкмо беше намерил един роман, който изглеждаше обещаващ, когато чу шум над главата си: трептяща, жизнерадостна музика, като от стотици малки звънчета, раздвижени едновременно от вятъра.

Когато вдигна очи към купола с цветната мозайка, той видя стотици парчета стъкло да се откъсват и да политат към него.

Не, не беше стъкло. Мозайката си стоеше на тавана. Цветове и сенки като начупени стъкълца преминаваха през стъклото, без да го чупят, падаха през него от бездната на нощта или от някакво неизмеримо по-странно място.

Парченцата падаха бавно, очевидно не под действието на земното притегляне, и по време на полета променяха цвета си. Докато променяха цвета си, те се скупчваха и се сливаха в едно. Докато се сливаха, те растяха и придобиваха форма.

Слетите частици се превърнаха в непознатия от телефона, когото Фрик за последно бе видял на снимка в Лос Анджелис Таймс в розовата стая този следобед и на живо в лабиринта на таванското помещение предишната вечер. Както тогава ангелът хранител се бе спуснал плавно от таванските греди на пода без помощта на криле, така и сега той кацна с безшумна грация на килима на няколко крачки от Фрик.

— Много те бива да влизаш впечатляващо — каза Фрик, но разтрепераният му глас издаде фалша в позата му на нафукано холивудско хлапе.

— Молох е тук — заяви ангелът с такъв зловещ тон, че сърцето на Фрик би се свило и после заблъскало в ребрата му, дори думите му да не бяха и наполовина толкова ужасяващи. — Бягай в тайното си скривалище, Фрик. Бягай веднага!

Фрик посочи към кубето с разноцветната стъклена мозайка.