Лицето

С влизането си в библиотеката Итън видя смачканата и скъсана снимка на пода. Хана. Същата снимка, която бе стояла на бюрото в апартамента на Дъни и след това изтръгната от сребърната си рамка.

Изчезването на звънчетата от бюрото на Итън беше сигнал за присъствието на Дъни в Палацо Роспо. Имейлите от Девоншър, Йорн и Сатър го потвърждаваха. В очите на Итън тази снимка беше неоспоримо доказателство.

Мъртъв, неопровержимо мъртъв, според доктор О’Брайън от „Богородицата на Анджелис“, Дъни продължаваше да броди по белия свят, само че надарен със способности, които не се поддаваха на разумно обяснение и които отговаряха на дефиницията за свръхестествено.

Той беше идвал в Палацо Роспо.

Той и сега беше тук.

Итън не би повярвал в съществуването на ходещ мъртвец, ако не беше застрелян от упор в корема, не беше умрял и после възкръснал, не беше смачкан от кола и камион и не беше станал отново на крака миг след втората си смърт. Той самият не беше призрак, но след събитията от последните два дни той спокойно можеше да повярва в съществуването на призраци, както и на много други неща, които преди смяташе за измислици.

Може би Дъни не беше призрак, а нещо друго, което Итън не знаеше как се нарича.

Каквото и да се окажеше, Дъни явно не беше просто човек. Следователно неговите мотиви не можеха да бъдат открити чрез дедуктивни разсъждения или с помощта на интуицията, на която се осланят полицаите.

Въпреки това Итън имаше чувството, че приятелят му от детските години, с когото се бяха отчуждили толкова отдавна, не беше източникът на заплахата, грозяща Фрик, че ролята на Дъни в тези странни събития беше по-скоро положителна. Човек, който беше обичал Хана, който беше пазил снимката й пет години след смъртта й, трябваше да има заложено в себе си добро и със сигурност не би могъл да обладава неподправеното зло, което би го накарало да посегне на невинно дете.

Итън сгъна снимката, прибра я в джоба си и извика.

— Фрик! Фрик, къде си?

— След като не получи отговор, той тръгна бързо покрай планините от книги, от Езоп и Конрад Айкен до Александър Дюма, от Гюстав Флобер до Виктор Юго, от Съмърсет Моъм до Шекспир и до Емил Зола, страхувайки се, че ще намери момчето мъртво или че изобщо няма да го намери.

Фрик го нямаше.

Най-отдалеченият от вратата на библиотеката кът за четене беше обзаведен не само с кресла, но и с работна маса с телефон и компютър.

Макар че външните линии не работеха, вътрешната телефонна система не беше свързана с тях и само прекъсване на електроснабдяването можеше да я изключи.

Итън натисна я включи, натисна копчето за цялата къща и наруши едно от основните правила на госпожа Макбий, като по този начин повика момчето от третия етаж до първия гараж. Призивът прозвуча от говорителя на всеки телефон в имението:

— Фрик? Къде си, Фрик? Където и да си, обади се.

Той зачака. Пет секунди му се видяха мъчително дълги. Десет бяха цяла вечност.

— Фрик? Обади се, Фрик!

Изведнъж, без Итън да го е пипал, компютърът до телефона се включи.

Призракът от компютъра влезе в програмата за управление на различните системи за контрол в къщата. Вместо да се появят обичайните три колони от иконки, на екрана веднага се показа скицата на източната половина на партера.

Пред очите му се появи, без да е натиснал нищо по клавиатурата, екранът за датчиците за движение. Една светеща точка, обозначаваща източник на движение и телесна топлина, запримигва в оранжерията.

* * *

Двайсет и три метра в диаметър, петнайсет метра от пода до тавана, оранжерията представляваше джунгла с високи прозрачни стени от оловно стъкло, спасени от развалините на дворец във Франция, разрушен по време на Първата световна война.

Тук господин Йорн и работниците му поддържаха и постоянно обновяваха колекция от екзотични палми, лирови дървета, плумерии, мимози, най-различни видове папрат, смитианти, орхидеи и цяла лайняна камара от други растения, чиито имена Фрик не бе могъл да открие. Тесни пътеки от декомпозиран гранит се виеха около циментовите саксии.

Още с влизането в зеления лабиринт илюзията за среща с дивата тропическа природа беше пълна. Човек можеше да си представи, че се е загубил в Африка, докато е вървял по следите на рядката горила албинос или е търсил изгубените диамантени мини на цар Соломон.

Фрик наричаше това място Giungla Rospo, което на италиански значеше „жабешка джунгла“, и смяташе, че тук има всичко, което е хубаво в тропическите гори, но нищо от лошото. Нямаше грамадни насекоми, змии, маймуни по дърветата, които крещят и те замерят с каквото им падне.

В центъра на внимателно планираната имитация на дивата природа се намираше беседка, направена от бамбук и палисандрово дърво. Там човек можеше да вечеря или да се напие до повръщане, ако е пълнолетен, или да се престори, че е Тарзан преди появата на досадната Джейн.