Лицето

Той се хвърли веднага по очи на земята. Изтъркаля се от пътеката и запълзя през папратите и вечнозеления шубрак, през пурпурните багреници на клоунското цвете, в убежището на мрака, изпитвайки благодарност за присъствието на всички сенки, били те естествени, или не.

* * *

Ченгетата пристигнаха преди линейката и след като им съобщи нужната информация и им каза къде да изпратят парамедиците, Хазарт се качи на горния етаж да се погрижи за Максуел Далтън.

Съсухреният мъж, който сега му се стори още по-ужасно измършавял, отколкото предишния път, завъртя хлътналите си очи и сви лицето си в мъчителна гримаса, докато се мъчеше развълнувано да изкашля бодливите думи от явно напуканото си от обезводняване и кървящо гърло.

— Спокойно, не се вълнувай — опита се да го успокои Хазарт. — Всичко ще бъде наред. Сега си в безопасност, професоре.

Бодливите кукички по ръбовете на думите причиняваха болка на Далтън, когато ги изплюваше, но той не се отказваше.

— Той… ще се… върне.

— Много добре — отвърна Хазарт, зарадван от звука на сирената, проникващ в нощта през счупеното стъкло. — Ние знаем какво да направим с това мръсно копеле, когато се появи.

С огромна мъка Далтън успя да завърти глава от ляво надясно и да изстене жално.

Хазарт си помисли, че професорът може да се тревожи за жена си и дъщеря си, и му съобщи, че току-що е изпратил двама униформени полицаи в дома му не само да информират Рейчъл, че са открили мъжа й жив, но също и за да охраняват нея и Емили, докато Лапута бъде намерен и арестуван.

Съскайки и кашляйки, Далтън успя да изрече:

— Ще се върне с… — и думите заседнаха в гърлото му.

— Не се напрягай — посъветва го Хазарт. — Много си изтощен.

Воят на линейката се чу от завоя на близкия ъгъл. Дъждовната нощ заглуши леко дразнещия звук и спирачките излаяха на асфалта пред къщата.

— Ще доведе… едно момче — добави Далтън.

— Момче ли? — попита Хазарт. — Лапута ли ще го доведе?

Далтън успя да кимне.

— Той ли ти каза?

Далтън кимна отново.

— Ще доведе едно момче тук тази вечер ли?

— Да.

Стъпките на парамедиците кънтяха по стълбите, когато Хазарт се наведе към измършавелия мъж и попита:

— Какво момче?

* * *

Приклекнал сред туфите клоунско цвете и папрат, Итън чу, че се стреля отново, три-четири изстрела, идещи от оръжие със заглушител, и след около половин минута още един откос.

Нито един от куршумите не мина близо до него. Явно стрелецът беше загубил следите му. А може и въобще да не знаеше къде се намира Итън, да бе стрелял на сляпо из джунглата и първите изстрели по чиста случайност да бяха попаднали до него.

Стрелец — единствено число. Един мъж.

Здравият разум подсказваше, че за да се атакува имение като това, са нужни съучастници. Сам човек не може да прескочи оградата, да избегне електронната охранителна система, да обезвреди пазачите и да проникне в къщата. Такова нещо беше по силите само на Брус Уилис на големия екран. На Том Круз в поредния екшън. На Чанинг Манхайм в ролята на отрицателен герой. Не и на реален човек.

Ако обаче група нападатели бяха влезли в Палацо Роспо, изстрелите щяха да са от повече източници. Те биха обсипвали Итън с огън поне от три автоматични оръжия. Израелски узита или нещо още по-страшно. Отдавна щеше да е повален, мъртъв и щеше вече да танцува в рая.

Когато не последва нова стрелба след третия откос, той се надигна от прикритието си и се прокрадна между папратта и палмите към пътеката.

Във всеки филм за джунглата тишина като настаналата в момента неизменно се тълкуваше от познавачите на природата като знак, че злото под една или друга форма е нахлуло тук, принуждавайки всичко живо — от щуреца до крокодила — да замлъкне.

Мирисът на зелен сок от смачкана растителност, идващ изпод краката.

Заглушеното бръмчене на вентилатора, монтиран на стената, от отоплителната система.

Комарче, мушичка, пърхаща във въздуха пред него.

Вкусът на кръв в устата му, явно си беше прехапал езика, когато се бе хвърлил на земята, пулсиращата болка в раната.

Внезапно прошумоляване на листата на дървета го накара да се обърне бързо и да насочи пистолета си към източника на звука.

Не бяха листа, а крила. През джунглата, високо над пътеката, летяха ято яркоцветни папагали, сини, червени, жълти и зелени, прилични на странен залез.

В оранжерията не живееха птици. Нито папагали, нито дори едно-единствено врабче.

Птиците се спуснаха ниско пред Итън и после се вдигнаха отново на високо, носеха се безмълвно и се превръщаха в бели гълъби при полета нагоре.

Това беше призракът в замъгленото от парата огледало. Това беше невъзможната връзка звънчета в ръката му пред цветарския магазин. Това беше силният аромат на рози „Бродуей“ в кабинета му, въпреки че там нямаше рози, скъпоценният глас на мъртвата му жена, говорещ за калинки в бялата стая. Това беше ръката на някаква свръхестествена сила, протегната към него с желание да го поведе.