Лицето

Молох можеше да е побъркан или просто злодей. Но Фрик не можеше да си представи за какво точно го издирваше иранската тайна полиция.

Той бе познал страха през десетгодишния си живот. Всъщност страхът бе почти постоянно с него. Ала разновидността, която го съпътстваше от толкова отдавна, с тихото си постоянство наподобяваше кълването на малки птички и не мажеше да се сравни със сегашния ужас. Тревогата, че отсъствията на баща му ще станат още по-дълги и ще се проточат с години, като тези на майка му. Глождещото опасение, че ще си остане завинаги същият недорасъл сополанко, какъвто беше сега, че никога няма да разбере какво да направи с живота си или какво ще излезе от него и че дори в старостта си ще бъде най-вече синът на Чанинг Манхайм, Лицето. Докато Молох го влачеше от оранжерията към гаража, неистов и неизпитван досега страх изпълваше сърцето му, пълзеше по тялото му и разтърсваше душата му. Фрик се беше вцепенил от неописуем ужас.

Молох можеше да използва за измъкване която си поиска кола от колекцията от по-старите класически модели, струващи стотици хиляди долари. Обаче той избра една по-нова кола, любимата на Фрик — черешовия буик супер 8, 1951 г., с хромирани декоративни перки и крила на калниците.

Той стовари Фрик на предната седалка до шофьора, затръшна вратата, обиколи бързо буика и седна зад волана. Запали двигателя от раз, защото всяка кола в колекцията се поддържаше в идеално състояние.

Явно на ангелите хранители не можеше да се разчита, когато си натясно. Непознатият от телефона и без това не приличаше кой знае колко на ангел — твърде особен на вид, внушаващ страх и с много тъжен поглед.

Молох излезе на заден ход от мястото за паркиране и Фрик се замисли какво ли е станало с господин Труман. Сигурно беше убит. Когато се съсредоточи над тази мисъл, Фрик откри, че въпреки парализиращия спрей той може да плаче.

* * *

Още докато тичаше по стълбите към горния гараж, Итън чу рева на двигател и усети миризмата на изгорели газове.

Буикът беше готов да изхвърчи по изходната рампа, където вратата на гаража вече се отваряше и не след дълго щеше да е готова да го пропусне.

Човек зад волана. Само един. Без съучастници на задната седалка. Явно няма и друг, който да стреля в гаража.

Колата беше обърната откъм страната на пътника и тичащият към нея Итън забеляза чорлавата глава на Фрик, която беше опряна на предния страничен прозорец. Лицето на момчето не се виждаше, но главата му се клатушкаше като на човек в безсъзнание.

Итън за малко не успя да настигна буика, преди вратата да се отвори напълно. В този момент колата подскочи на рампата към изхода с такава скорост, че никой не би могъл да я настигне.

Итън спря, зае поза за стрелба, застанал с лице към целта си, свил лявото си коляно и балансиращ с десния си крак, и стисна оръжието с две ръце. Стреля три пъти, като се целеше ниско, да не би някой рикошет да попадне във Фрик. Стараеше се да улучи задната гума от страната на пътника.

Калникът покриваше почти половината от колелото и само малка част от гумата оставаше открита. Първият куршум удари в метал, вторият изобщо не попадна в колата, но третият уцели гумата.

Буикът се килна назад и настрани, но продължи да се движи все още твърде бързо, за да може Итън да го настигне. Пляс-пляс-пляс, пляскането на разкъсаната от куршума гума придружаваше шума при изкачването на рампата.

Настилката от кварцит създаваше добро сцепление както при сухо време, така и в дъждовно, но задните гуми на буика забуксуваха за момент, като пръскаха мръсна вода и под тях излизаше син дим навярно заради наклона.

Итън се доближи до бегълците, но колата спря да поднася и се засили напред по наклона. Разкъсаните парчета от гумата заплющяха по-силно и оголената джанта застърга по кварцита и заизхвърля искри като трион, режещ камъни.

Когато Итън стигна до края на рампата, той видя буика да се движи по алеята покрай къщата в посока към фасадата. Намираше се на десетина метра от него. И въпреки спуканата гума продължаваше да ускорява. Нямаше какво да го спре по целия път до портата, която се отваряше автоматично отвътре, щом датчиците, скрити под паважа на алеята, доловяха пристигането на автомобил.

Итън хукна след колата. Не можеше да я хване. Нямаше никаква надежда.

Но той продължи да я гони, защото не можеше да направи нищо друго. Вече нямаше време да се върне, да вземе ключове и да продължи преследването с друга кола. Докато успееше да излезе от гаража, буикът щеше да е преминал през портата и да е изчезнал в нощта. Той тичаше, тичаше, разплискваше вода от студените локви, размахваше ръце и се опитваше да компенсира тежестта на пистолета в дясната си ръка, защото балансът е много важен при тичането. Тичаше, тичаше, защото ако убият Фрик, Итън Труман също щеше да умре, щеше да умре вътрешно и да прекара остатъка от дните си на този свят в търсене на своя гроб, един ходещ труп, също като Дъни Уислър.

Глава 94