Лицето

Намери момчето. Тегли му един куршум, но в крака. Да не може да бяга. После изтичай до гаража за нови ключове и нова кола.

Корки все още можеше да осъществи плана си, защото той бе син на хаоса, също както Фрик беше син на най-голямата кинозвезда в света, и хаосът нямаше да изостави детето си, както актьорът беше изоставил своето.

Той заобиколи колата и видя момчето да лежи на една страна и да рита по подгизналата почва, като се опитваше да пълзи напред като осакатен рак.

Корки се втурна към него.

Макар че Фрик се движеше по най-странния начин, който Корки бе виждал, тихичко подсвирквайки като играчка с навита пружина, чийто механизъм е счупен, той бе успял да се премести от алеята на тревата. Явно целта му беше една каменна градинска пейка, която изглеждаше доста стара.

Корки се приближи и вдигна пистолета.

* * *

Уилям Йорн, изключително грижовен и съвестен градинар, наблюдаваше всяко дърво и храст за болести и моментално прилагаше необходимия препарат при първия признак за плесен, паразити или каквато и да е болест. В редки случаи растението не можеше да бъде спасено и се налагаше да бъде заменено с ново.

Големите дървета биваха заменяни със същия вид, в най-големия размер, който се продаваше. Докарваха новия красавец с камион и после го засаждаха с помощта на кран под наем или използваха голям мощен хеликоптер, който спускаше дървото отвисоко в предварително изкопаната дупка.

За по-малките екземпляри все пак не се използваха военни средства, а при най-малките нови фиданки се изкопаваха дупки на ръка с лопата. В някои случаи дръвчетата бяха толкова малки, че се нуждаеха от привързване към колове, за да растат прави и да устояват на вятъра.

Макар някои негови колеги все още да използваха високи дървени колове за подкрепа на малките дръвчета, господин Йорн предпочиташе стоманени пръти с диаметър 2,5 см и 5 см и дължина 2,40 м и 3 м, защото не гниеха, бяха по-здрави и можеше да се използват повторно.

Раненият Итън успя с нечовешко усилие да измъкне един от по-късите пръти, разкъса еластичните пластмасови връзки, с които дървото бе привързано към него, добра се с олюляване до убиеца с непромокаемия скиорски костюм, замахна към главата му с всички сили и го повали на земята.

Докато падаше, похитителят инстинктивно натисна спусъка на пистолета. Куршумът рикошира от гранитната пейка и отлетя с писък под дъжда в мрака.

Престъпникът се строполи и се изтъркаля по гръб. Би трябвало да бъде мъртъв или поне в безсъзнание, но изглеждаше само замаян и продължаваше да стиска пистолета в ръката си.

Итън се хвърли отгоре му и заби колене в гърдите му, за да му изкара въздуха. Надяваше се да му счупи някое ребро и да му размаже далака. Той изтръгна оръжието от ръката в ръкавица, ала то му се изплъзна и Итън с мъка видя как се изтърколи надалече от него.

Въпреки че главата му със сигурност звънеше като камбаните на „Нотр Дам“, мръсникът продължаваше да размахва ръце, успя да хване кичур от косата на Итън, завъртя го болезнено и се опита да приближи лицето му към озъбената си паст.

Макар да се боеше от тракащите зъби, Итън притисна с дясната си ръка гърлото на звяра, за да не може да мърда, и после му светна един с левия юмрук в дясното око, после още един, ала железните пръсти продължаваха да дърпат и да се мъчат да отскубнат кичура от косата му. Той напипа дебела верижка около врата на безумеца и реши да я усуче. Усукваше я с дясната си ръка и в същото време му нанасяше удари с лявата, докато го заболя и изопнатата верижка, която се бе впила в пръстите му, най-сетне се скъса, както би станало с евтина дрънкулка.

Зъбите престанаха да щракат. Очите се фиксираха върху нещо извън Итън, извън самата нощ. Пръстите се отпуснаха и престанаха да дърпат кичурите коса.

Поемайки дълбоко въздух, Итън се надигна от мъртвеца и погледна верижката в ръката си. Верижка от медальонче. С една стъклена топка, в която плуваше бдително око.

* * *

Молох изглеждаше мъртъв, но това се беше случвало и преди. Фрик наблюдаваше схватката, сякаш присъстваше на прожекцията на високохудожествен филм и през алена мъгла, чудейки се защо кинооператорът бе решил да снима сцена с бой през деформиращ обектив и с червен филтър.

Той размишляваше над всичко това не напълно реално, а като в сън, сякаш бе заспал и сънуваше два кошмара едновременно — единия за двама мъже в смъртоносна схватка, а другия за задушаване. Той бе отново в суфакаториума, гърдите му свиреха като на стар миньор, страдащ от пневмокониоза, както в онзи филм, който Татко призрак бе имал благоразумието да откаже, и майката на първия собственик на Палацо Роспо се опитваше да го задуши с кожено палто.

Господин Труман го вдигна и го занесе на пейката. На господин Труман му беше ясно, че по време на пристъп Фрик трябваше да бъде в седнало положение, за да може по-добре да използва мускулите на врата, гърдите и корема си в изтласкването на въздуха от дробовете си. Господин Труман знаеше какво да прави.