Лицето

Господин Труман го сложи да седне на пейката, придържайки го изправен. Той потърси помпата с лекарството върху колана на Фрик.

Господин Труман изригна мръсни ругатни. Фрик до една ги бе чул през годините, прекарани сред световния елит на развлекателната индустрия, но никога досега не ги беше чувал от господин Труман.

Ново количество червена боя се разля навсякъде и червеното потъмня до черно, а въздухът, който проникваше през норката, самура, лисицата, каквато ще да беше кожата, беше толкова малко.

* * *

Итън дишаше през устата си, защото носът му беше запушен от смачкания хрущял и съсирената кръв, и не беше сигурен дали ще му стигне въздух да тича с момчето на ръце до къщата и до офиса на госпожа Макбий, където тя държеше резервни инхалатори.

Един от куршумите бе одраскал и лявото му ухо и макар раната да не беше дълбока, кръвта се стичаше навътре и притъпяваше слуха му. След това продължаваше по евстахиевата тръба до гърлото му и го караше периодично да се дави и да кашля.

След кратко колебание, осъзнавайки че Фрик преживява нещо много по-сериозно от астматичен пристъп, което застрашаваше живота му, той грабна момчето от пейката, обърна се с лице към къщата и видя… Дъни.

— Седни с него — рече Дъни.

— Махни се от пътя ми, за бога!

— Всичко ще бъде наред. Само седни, Итън.

— Той е зле. Никога не съм го виждал толкова зле. — В дрезгавия глас на Итън се долови чувство, което беше по-силно и по-различно от страха и гнева — неподправената, мъчителна обич към друго човешко същество, каквато той не беше сигурен дали още може да изпитва. — Този път няма сили да се пребори, много е слаб.

— Това е от парализиращия газ, но ефектът му вече отминава.

— Газ ли? Какво искаш да кажеш?

С една ръка, внимателно, но със сила, по-голяма от силата на всеки простосмъртен, Дъни Уислър избута Итън с момчето на ръце и го накара да седне на мократа пейка.

Застанал пред тях, блед и измъчен на вид, облечен в хубав костюм, Дъни изглеждаше като обикновен човек, но той влизаше и излизаше от огледала, превръщаше се в ято папагали, които се превръщаха в гълъби, и изчезваше в украшенията на елхите.

Итън забеляза, че костюмът на приятеля му от едно време, както и самият той оставаха сухи под дъжда. Капките падаха по него, но не му действаха. Колкото и да се взираше, Итън не можеше да разбере какво ставаше с тях при допира с костюма и лицето му, не можеше да разгадае тази тайна.

Дъни сложи ръка върху главата на Фрик и застоялият въздух излезе със свистене от дробовете на измъченото дете. Тялото му се разтърси в ръцете на Итън, то отметна глава назад и вдиша, пое безпрепятствено студения въздух и го изпусна без астматично свиркане.

Докато наблюдаваше Дъни, измършавял от комата и восъчно блед, Итън се чувстваше също толкова озадачен, както след смъртта си при пътната злополука, когато се озова жив пред входа на „Рози завинаги“.

— Какво направи? Как го направи?

— Вярваш ли в ангели, Итън?

— В ангели?

— През последната нощ от живота ми, когато умирах в кома, при мен се яви дух на име Тифон.

Итън си спомни за срещата си по-рано през деня с доктор О’Брайън в „Богородицата на Анджелис“. Записа на мозъчните вълни на Дъни. Необяснимите бета-вълни на човек в пълно съзнание, който е нащрек и е разтревожен от нещо, подскачащи по екрана по време на дълбоката кома на Дъни.

— В часовете преди смъртта ми — продължи Дъни — Тифон ми се яви, за да ми разкрие съдбата на най-добрия ми приятел. Това си ти, Итън. Въпреки годините на отчуждението и моите грешки продължаваш да си ти. Моят приятел… и съпругът на Хана. Тифон ми показа кога, къде и как ще бъдеш убит от Ролф Рейнърд в черно-бялата му стая с птиците и аз страшно се изплаших за теб… и ми стана много мъчно.

На няколко места в енцефалограмата се виждаха рязко засилени бета-вълни, които според доктор О’Брайън отразяваха състоянието на мозъка на човек, изпитващ ужас. Други сектори подсказваха, се води разговор.

— Беше ми направено предложение… — рече Дъни. — Дадоха ми шанс… да ти стана ангелът хранител, от когото ти имаше нужда през последните два дни. Свръхестествената сила, дадена ми за тази кратка мисия, включва и способността да връщам времето назад.

Когато пред теб стои човек и ти казва, че може да връща времето назад и ти не само му вярваш, ами започваш все по-малко да се учудваш, че дъждът не го мокри, в теб е настъпила една необратима промяна, навярно за добро, въпреки че се чувстваш така, сякаш земята е издърпана изпод краката ти, сякаш си паднал в заешка дупка, по-дълбока и по-странна, отколкото би могла да се присъни и на Алиса.

— Реших да те оставя да изпиташ смъртта си в апартамента на Рейнърд, което бе предначертаната ти съдба, и после да те върна в момента преди нея. Смятах, че като те накарам да се надрискаш от страх, ще се мобилизираш достатъчно, за да преодолееш онова, което предстои, и да опазиш момчето.

Дъни се усмихна на Фрик и повдигна вежда в знак на разбиране, че момчето иска да каже нещо.

Все още слаб физически, но съобразителен както винаги, Фрик каза на Итън: