Лицето

— Навярно те учудва, че един ангел употребява израз като „да се надрискаш“. И аз бях учуден. Но в крайна сметка изразът е включен в речника.

Итън си спомни момента с Фрик в библиотеката по-рано тази вечер, когато му бе казал, че всички го харесват. Не можейки да повярва, скромното момче бе загубило думи от вълнение.

Тогава върху елхата зад Фрик украшенията във формата на ангели се бяха обърнали, бяха кимнали и затанцували, въпреки че нямаше течение, което да ги раздвижи. Итън бе обзет от странното очакване, че някаква врата на прозрение ще се отвори в сърцето му. Тогава това не се случи, но сега вратата беше широко отворена.

* * *

Дъни наблюдава приятеля си как държи Фрик в скута си и го прегръща и как момчето се притиска към Итън, и вижда много повече от удивлението им, причинено от неговото свръхестествено присъствие, както и от облекчението, че са се разминали със смъртта. Той вижда един заместник на баща и сина, когото той ще осинови неофициално, вижда две души, извадени от отчаянието благодарение на всеотдайната преданост един към друг, вижда годините пред тях, изпълнени с радостта, породена от безкористната обич, но и с болките на живота, които само обичта може да излекува. И Дъни разбира, че това, което направи тук, е най-доброто и най-чистото нещо, което бе извършил досега и което ще извърши въобще.

— Как ще обясниш историята с круизъра и камиона? — пита Итън.

— Ти умря повторно — обяснява Дъни, — защото съдбата се опитва да осъществи предначертаното. Смъртта ти в апартамента на Рейнърд беше следствие на упражняване на свободната ти воля, на избора, направен от теб. Когато върнах времето назад, аз осуетих съдбата, която си бе създал. Не е нужно да го разбереш напълно. Не е възможно. Достатъчно е да знаеш, че… съдбата няма повече да се опитва да възстанови първоначалния модел. С направения избор и с действията си ти си създаде нова съдба.

— Звънчетата от линейката, игрите с тях…? — не се стърпява Итън.

Дъни се усмихва на Фрик:

— Какви са правилата? Как трябва да работим ние, ангелите?

— Индиректно — отговаря момчето. — Като подтиквате, вдъхновявате, ужасявате, уговаряте, съветвате. Вие влияете върху събитията с всички средства, които са лукави, неуловими и блазнещи.

— Ето че научи нещо, което повечето хора не знаят — отбелязва Дъни. — И то навярно е по-важно от факта, че цибетинът се изцежда от аналните жлези на цибетските котки и се слага в шишетата с парфюм.

Усмивката на момчето е по-привлекателна от тази на майка му и от него се излъчва вътрешна светлина без помощта на духовни наставници.

— Онези хора, които… които се надигнаха изпод земята и се хвърлиха върху колата — продължава да се чуди Итън.

— Образи на жертвите на Молох, които аз извиках от водата и накарах да се втурнат към колата, за да го изплаша — обяснява Молох.

— По дяволите, как можах да го изпусна! — възкликва Фрик.

— Освен това ние, ангелите хранители, не се увиваме в белите си роби и не се понасяме на път с подръпвания на струните на арфите си, както става на кино. Как се движим ние, Фрик?

Момчето започва уверено, но после се запъва:

— Пътувате по огледала, мъгла, дим, минавате през врати…

— През врати във водата, по стълбища от сенки, по пътища от лунна светлина — подсказва му Дъни.

— По силата на желанието — припомня си Фрик, — на надеждата и очакването.

— Искаш ли една последна демонстрация на това как ангелите наистина летят?

— Супер — отговаря момчето.

— Почакай — помолва го Итън.

— Не мога да чакам — отвръща Дъни, защото е получил повикване и трябва да отговори. — Моята работа тук е свършена завинаги.

— Приятелю мой — казва Итън.

Благодарен за тези две думи, неизразимо благодарен, Дъни трансформира тялото си с помощта на силата, дадена му по договор, в стотици сияйни златни пеперуди, които полетяха грациозно под дъжда и една по една, като пърхаха с криле, се сляха в нощта далеч от очите на простосмъртните.

Глава 95

Когато Дъни се материализира на третия етаж в имението в отговор на повикването, Тифон излиза през двойните врати на апартамента на Чанинг Манхайм в северния коридор, клатейки учудено глава.

— Влизал ли си в тези стаи, момчето ми?

— Не, сър.

— Дори и аз не съм си позволявал чак такъв разкош. Но с моите пътувания аз живея най-вече по хотели и дори и най-луксозните сред тях не предлагат нищо, което може да се сравни с това тук.

В нощта навън вият сирени.

— Господин Хазарт Янси — отбелязва Тифон — е изпратил кавалерията с малко закъснение, но не се съмнявам, че тя ще е добре дошла.

Двамата отиват заедно до главния асансьор, чиято врата се отваря при приближаването им.

С обичайната си галантност Тифон дава път на Дъни.

Вратата се затваря зад тях, асансьорът тръгва надолу и Тифон казва:

— Чудесно свършена работа. Прекрасно. Ти постигна всичко, каквото искаше, а и много повече.

— Много повече — признава Дъни, защото от него се очаква да говори само истината, когато са двамата.

С весели искрици в очите Тифон казва:

— Не можеш да не се съгласиш, че аз изпълних всички условия, за които се договорихме, и дори проявих голяма гъвкавост в интерпретацията им.