Лицето

И още едно учудващо откритие. Той разбира от израза на Хана, че тя вижда в неговото лице същия лъчезарен, прекрасен лик, който той вижда в нея, че в нейните очи той също сияе така, както тя в неговите.

— Животът е един дълъг път, Дъни, дори когато е прекратен преждевременно. Дълъг и често труден. Но ти вече си приключил с него. — Тя се усмихва. — Приготви се сега за следващото по-хубаво пътешествие. Просто не можеш да си представиш какво те чака!

В асансьора се разнесе сигналът за пристигане.

Глава 96

Итън и Фрик стояха един до друг пред прозореца в гостната на втория етаж, която бе известна като зелената стая поради причини, непонятни само за далтонистите.

Според Мин дю Лак в никое имение с тези размери не би имало духовна хармония, ако едно помещение не бъде боядисано и обзаведено изцяло в зелени тонове. Консултантът по фън-шуй се съгласи може би защото и той изповядваше подобна философия, но най-вероятно защото знаеше, че не е изгодно да се противоречи на Мин.

Всички нюанси на зеленото, които бяха избрани за стените, тапицерията, килима и дървените части, Мин беше видял насън. Човек неминуемо се замисляше какво ли е ял духовният съветник, преди да си легне.

Госпожа Макбий наричаше помещението „обраслата с мъх яма“, когато Мин не бе наоколо да я чуе.

Зад прозореца се ширеха по-приятно зелени гледки, а над тях сияеше великолепното синьо небе, изчистено дори от спомена за дъжд.

От тяхната позиция се виждаха главната порта на имението и тълпата от журналисти на улицата пред нея. Слънцето блестеше по колите, по бусовете на новинарите и по големите камиони на телевизионните мрежи със сателитни антени на покривите.

— Голям цирк ще има — рече Фрик.

— Цял карнавал — съгласи се Итън.

— Фестивал на уродите.

— Зоологическа градина.

— Хелоуин на Бъдни вечер — отбеляза Фрик, — ако си представиш как ще ни използват в новините по телевизията.

— Ами не ги гледай — посъветва го Итън. — Прати ги по дяволите. И без това всичко ще отзвучи много бързо.

— Няма такава надежда — възрази Фрик. — Има да раздуват този балон за малкия холивудски принц и идиота, който за малко не ме отвлече, със седмици.

— Ти се мислиш за малкия принц на Холивуд, така ли?

Фрик се намръщи с погнуса.

— Те ще ми лепнат това прозвище. Вече ги чувам. Няма да мога да се покажа на обществено място, докато не навърша петдесет, и дори тогава ще ме щипят по бузите и ще ми разправят колко са се разтревожили за мен.

— Не съм сигурен — отвърна Итън. — Мисля, че надценяваш интереса на публиката към теб.

Фрик си позволи да изпита надежда.

— Наистина ли така смяташ?

— Да. Не си от онези холивудски хлапаци, които искат да се включат в семейния бизнес.

— По-скоро бих ял червеи.

— Не играеш епизодични роли във филмите на баща си. Не пееш и не танцуваш. Не правиш имитации, нали?

— Не.

— Не си жонгльор и не можеш да задържиш едновременно дванайсет въртящи се чинийки на върховете на дванайсет бамбукови пръчки.

— Не, не мога да ги задържа едновременно.

— Правиш ли фокуси?

— Не.

— Да си вентролог?

— Не съм.

— Виждаш ли колко си скучен? Знаеш ли кое според мен ги развълнува най-много, кое ще бъде в центъра на вниманието им?

— Кое?

— Дирижабълът.

— Да, дирижабълът — съгласи се Фрик. — Страхотен е.

— Не искам да те обидя, ама дете на твоята възраст, с твоята липса на опит… Много съжалявам, но не можеш да се сравняваш с един дирижабъл в Бел Еър.

В северния край на имението портата започна да се отваря.

— Бандата иде — обяви Фрик при вида на първата черна лимузина, влизаща от улицата. — Човек би очаквал от него да спре там и да покаже лицето си на журналистите.

— Аз го помолих да не го прави — обясни Итън. — Нямаме нужния персонал да държи под полицейски контрол медийна тълпа като тази, а и те не обичат да бъдат контролирани.

— Ще спре — предрече Фрик. — Басирам на милион долара срещу куп кравешки лайна. В коя лимузина е той?

— В петата от седемте.

Втората лимузина мина през портата.

— Ще доведе нова приятелка — разтревожи се Фрик.

— Ще се оправиш с нея.

— Може би.

— Имаш идеална тема за разчупване на леда.

— Коя е тя?

— Дирижабълът.

— О, да — развесели се Фрик.

Третата лимузина се появи.

— Само не забравяй какво се разбрахме. Няма да разказваме на никого… за странните неща, които се случиха.

— Разбира се, че няма — рече Фрик. — Не искам да ме приберат в лудницата.

Четвъртата лимузина влезе, но петата спря на улицата. От това разстояние без бинокъл Итън не можеше да види дали Чанинг Манхайм наистина бе слязъл от лимузината да се покаже на камерите и да очарова пресата, но беше сигурен, че дължи на Фрик куп кравешки лайна.

— Нямам чувството, че иде празник — рече Фрик тихичко.

— Ще стане по-добре, ще видиш — обеща Итън.

* * *

Сутринта на Коледа Итън прослуша в кабинета си всичките петдесет и шест съобщения, записани на линия 24.

Преди Манхайм и Мин дю Лак да се завърнат в Палацо Роспо, Итън бе прехвърлил обработените записи на диск. След това ги бе изтрил от компютъра в бялата стая и бе махнал данните за тях в телефонния запис. Той единствен щеше да знае за тях.