Лицето над водата

Смъкна препаската си и прекрачи в басейна. Водата се разплиска настрани, докато се приближаваше към гмурците. Беше безсилен да им помогне. Този в средата вече беше мъртъв. Лолър положи ръце върху мускулестите рамене на съществото и веднага долови първите признаци на вкочаняване. Другите двама бяха полуживи — толкова по-зле за тях, тъй като изпитваха огромни болки, ако въобще бяха в съзнание. Гмурците притежаваха гладки тела, издължени и заострени като торпили и по-дълги от човешките, но тези тук бяха покрити със странни корави бучки от втвърдените мускули и лъскавата им златиста кожа, винаги хлъзгава и мека като коприна, сега бе загрубяла и неравна. Кехлибарените им очи бяха помътнели. Издадените им долни челюсти висяха безпомощно. Гъст сивкав секрет покриваше отвърстията на муцуните им. Този отляво продължаваше да стене силно и равномерно — приблизително на всеки трийсет секунди, неприятен звук, който сякаш се изтръгваше от дълбините на тялото му.

— Можеш ли да ги излекуваш по някакъв начин? — попита Делагард. — Да направиш нещо за тях, каквото и да е. Зная, че можеш, докторе. Зная, че можеш. — В гласа му се долавяше настойчиво ласкателство, каквото Лолър не помнеше да е чувал някога от него. Лолър бе привикнал с факта, че тежко болните хора нерядко придават на своя лечител божествени способности и очакват от него чудеса. Но какво караше Делагард да се тревожи толкова за съдбата на тези гмурци? Едва ли се измъчваше от чувство за вина. Не и Делагард.

— Не съм лекар по гмурците — отвърна хладно Делагард. — Разбирам само от хорски болести. Макар че, ако питаш мен, и там имам още много да уча.

— Опитай де. Направи нещо. Моля те!

— Делагард, един от тях вече е издъхнал. Не са ме учили да възкресявам мъртъвци. Ако ти трябва чудо, прати да повикат твоя приятел Куилан. Той е свещеникът тук.

— Исусе Христе! — прошепна Делагард.

— Именно. Чудесата са по неговата специалност, не по моята.

Опипа внимателно пулса на шията на двамата живи гмурци. Да, все още се долавяше туптене, но забавено и неритмично. Дали това бе признак, че са в агония? Не знаеше отговора. Какъв трябваше да е нормалният пулс на един гмурец, дявол го взел? Кой би могъл да му каже? Единственото, което все още можеше да се направи, бе да върнат двамата все още живи гмурци в морето, на същата дълбочина, на която са слизали, и да ги извадят отново, но този път бавно, за да могат да се освободят от излишния азот. Само дето нямаше никакъв начин да го направят. А и вероятно вече беше твърде късно.

В отчаянието си той размаха бавно ръце над двете сгърчени тела, сякаш съществуваше някакъв мистичен способ да прогони смъртоносните мехурчета.

— На каква дълбочина са били? — попита, без да вдига глава.

— Не сме съвсем сигурни. Около четиристотин метра. Може би петстотин. Дъното там е неравно, морето неспокойно и беше трудно да определим дължината на въжетата.

Да слязат до дъното на морето? Безумие!

— Какво търсехте там?

— Манганова жила. Както и молибден, а може би и малко антимон. Извадихме цяла менажерия от полезни метали с едно загребване на черпака.

— Защо не използва черпака да вадиш магнезий? — попита го ядосано Лолър. — Вместо тях.

Докато разговаряха, гмурецът отдясно изпадна в конвулсии, сетне утихна. Още един мъртвец. Другият продължаваше да се гърчи и да стене.

Лолър почувства как в него се надига хладен, неистов гняв. Това беше убийство, глупав, необмислен акт. Гмурците бяха разумни същества — не колкото хрилестите, но в голяма степен, със сигурност по-умни от кучетата, от конете и от всички останали интелигенти животни на Земята, за които бе чувал. Океаните на Хидрос гъмжаха от създания, които можеха да се определят като разумни — една от странните прищевки на този свят, на който имаше поне дузина разумни създания, а не само един вид. Гмурците притежаваха свой език, имена, дори нещо като племенна йерархия. За разлика от почти всички останали разумни форми на живот на Хидрос, те имаха един фатален недостатък: бяха твърде покорни и доверчиви и дори се държаха приятелски с хората — невинни игриви другари във водата. Лесно се съгласяваха да изпълняват различни услуги. Дори да работят.

И както изглеждаше, да работят до пълно изтощение и смърт.

Лолър започна отчаяно да масажира последния жив гмурец в почти безнадежден опит да прогони азота от тъканите. Очите на нещастното създание се проясниха и то произнесе пет-шест думи на лаещия си език. Лолър не разбираше езика на гмурците, но смисълът бе повече от ясен: болка, мъка, терзание, загуба, отчаяние, болка. След това кехлибарените очи помътняха отново и гмурецът се смълча.

Докато работеше, Лолър заговори машинално:

— Гмурците са адаптирани към живот в дълбокия океан. По своя воля никога не биха се издигнали прекалено бързо от дълбочините. Всеки морски обитател знае колко е опасно това, независимо колко мозък има в главата. Дори проклетите гъби са наясно, та какво остава за гмурците. Как се случи така, че тези тримата изплуваха бързо?