Лицето над водата

След Гаркид в редица вървяха три жени с торбести сиви рокли — сестрите Халла, Мариам и Текла, които преди няколко години си бяха устроили нещо като женски манастир на един от носовете на острова, отвъд сгурийната яма; събираха кости от всякакви животни и ги изгаряха, а след това правеха сапун, мастило, багрила и химикали за най-разнообразна употреба. Никой освен сгурийчиците не ходеше там и сестрите, които обитаваха площадката зад костницата, живееха необезпокоявани. И все пак необичайно място за жилище. Откакто бяха основали манастира, сестрите избягваха да си имат вземане-даване с мъжете от острова. Броят на послушниците постепенно нарасна до единадесет, една трета от всички жени на Сорве — доста любопитно развитие на нещата, непознато досега в кратката история на острова. Делагард бе пълен с цинични предположения за това, което се случва там. Нищо чудно да беше прав.

— Сестра Халла — рече Лолър и махна с ръка. — Сестра Мариам. Сестра Текла.

Те го погледнаха така, сякаш е казал нещо мръсно. Лолър повдигна рамене и ги отмина.

Наближаваше централния резервоар — покрито овално водохранилище с височина три метра и дължина петдесет, изградено от лакирани пръчки морски бамбук, пристегнати с яркооранжеви върви от изсушени водорасли и замазано с кълчища и червена смола от водни краставици. Безумен лабиринт от дървени тръби израстваше над резервоара и се разклоняваше към къщурките на заселниците, които започваха от другата страна. Водохранилището вероятно бе най-важното съоръжение на острова. Беше построено още от първите хора, пристигнали на Хидрос, преди повече от пет века, в началото на двайсет и четвърти век, когато планетата била използвана като затворническа колония, и изискваше постоянна поддръжка, нескончаемо запушване на появилите се течове, потягане и хидроизолация. Вече от десет години се говореше за замяната му с по-модерно съоръжение, но не се предприемаше нищо и Лолър се съмняваше, че някога това ще стане. И без това водохранилището изпълняваше предназначението си отлично.

Докато приближаваше дървената стена на резервоара, забеляза от другата му страна наскоро пристигналия на Хидрос отец Куилан от Църквата на Вси светове. Свещеникът вървеше по края на резервоара и изпълняваше някакъв странен ритуал. На всеки десет крачки спираше, обръщаше се към стената на водохранилището, разперваше ръце, сякаш ще го прегърне, и опипваше с пръсти сплетения клонак, като че търсеше течове.

— Ей, отче. Да не се боиш, че стената ще поддаде? — подвикна му Лолър. Куилан живееше на Хидрос едва от една година и все още не беше привикнал напълно с условията тук. На остров Сорве бе дошъл преди няколко седмици. — Не се страхувай, няма опасност.

— Здрасти, Лолър.

Свещеникът бе нисък мъж със сурово неприветливо лице, на неопределената възраст между четирийсет и пет и шейсет. Имаше мършаво тяло, сякаш плътта му бе изтекла през потните жлези, дълго овално лице и тънък нос, издаващ силен характер. Очите му, разположени дълбоко в очниците, блещукаха със синкава светлина, а кожата му бе толкова светла, че сякаш бе избелвана по изкуствен път, въпреки че постоянната морска диета, на която бяха подложени по принуда всички обитатели на Хидрос, бе започнала да й придава типичния бакърен оттенък на старите местни жители — или, както казваха тук, водораслите си показваха рогцата.

— Отче, стените на резервоара са изключително здрави — зае се да обяснява Лолър. — Прекарал съм тук целия си съзнателен живот и не помня някога да е имало опасност да се срутят. Пък и да се появи такава, няма да позволим да стане.

В отговор Куилан се разсмя надменно.

— Всъщност не това ме безпокоеше. Опитвах се да попия от силата му.

— Аха.

— Да почувствам сдържаната вътре мощ. Да доловя огромната впримчена енергия — тонове вода, укротени единствено от човешката воля и решимост.

— Както и достатъчно количество морски бамбук и кълчища, отче. Да не говорим за Божията милост.

— И това също — съгласи се Куилан.

Странна постъпка — да прегръщаш един резервоар, за да усетиш силата му. Но Куилан поначало имаше чудновато поведение. Сякаш в него се спотайваше някакъв ненаситен глад: към състрадание, към милост, към преклонение пред по-висши сили. Към вяра, може би. Необяснимо как човек, захванал се с подобна професия, може да изпитва недостиг на духовни сили.

— В интерес на истината, моят прапрапрадядо е участвал в изграждането му. Хари Лолър, един от основателите. Казват, че стареца го бивало за страшно много неща. Да оперира апандисит, да управлява кораб от един остров до друг, да вдигне резервоар. — Лолър спря и си пое дъх. — Осъдили го да живее тук за убийство. Непредумишлено, предполагам.

— Не знаех. Значи семейството ти живее открай време на Сорве.

— От самото начало. Аз съм роден тук. Само на сто и осемдесет метра от мястото, където сме сега, ако трябва да съм точен. — Лолър погали с ръка стената на резервоара. — Наистина си го е бивало стареца.

Здравата щяхме да сме го загазили, ако го нямаше това. Нали виждаш колко е сух климатът тук.