Лицето над водата

Вече се съмваше, в цялата си прелест. Толкова близо до екватора слънцето се издигаше бързо, също както внезапно настъпваше и нощта. Тази сутрин небето бе необичайно красиво. Ярки розови линии, преплетени с оранжеви и тюркоазни багри, бяха разпръснати навсякъде по небосвода. Досущ като саронга на Делагард, помисли Лолър. Беше се поуспокоил, след като излезе от колибата и го лъхна свеж ветрец откъм морето, но сега гневът отново се надигна в него, накара стомаха му да се свие болезнено и той сведе поглед надолу и задиша на пресекулки. Единственото, от което имаше нужда, бе да се прибере. Лека закуска и няколко капки от любимата тинктура. А след това към ежедневната работа.

Тръгна нагоре по склона.

По-навътре в острова хората вече бяха станали и щъкаха насам-натам.

Никой на острова не спеше след изгрев-слънце. Нощта беше за спане, денят — за работа. Докато крачеше към своя ваарг и се подготвяше за дневната върволица пациенти и хронични мрънкала, Лолър срещна и размени поздрави с по-голямата част от човешката популация. Тук, в тесния край на изкуственото съоръжение, където живееха, хората почти непрестанно се сблъскваха един с друг.

Повечето от тези, на които кимна, докато крачеше по отъпканата жълтеникава пътека на полегатия склон, бяха местни обитатели, с които се знаеше от десетилетия. Цялото население на Сорве бе родено на Хидрос и повече от половината се бяха появили на бял свят и израсли — също като Лолър — на острова. Обитаваха този къс насред океана, без никой да ги е питал дали го искат, защото и без това нямаха друг избор. Лотарията на съдбата им бе подала билет за Хидрос още при раждането, а озовеш ли се тук, не можеш да си тръгнеш, защото няма космодруми и никакъв начин да напуснеш планетата, освен като умреш. Доживотна присъда — това означаваше да се родиш на Хидрос. Странно усещане — да не можеш да избираш мястото, където живееш, в една галактика, гъмжаща от обитаеми и обитавани светове. Но още по-странно бе, че някога, в началото, хората, които бяха дошли тук, които бяха избрали тази планета, се бяха спуснали с еднопосочна капсула — и с ясната мисъл, че никога няма да си тръгнат оттук.

Даг Тарп, който се грижеше за радиостанцията и освен това извършваше любителски зъболекарски услуги, а даже понякога изпълняваше ролята на анестезиолог при Лолър, бе първият, когото срещна. Даг бе мършав и кокалест, с тънко вратле и голям крив нос, надвиснал над тесни, почти лишени от плът устни. Зад него по пътеката се спускаше Суейнър, тукашният занаятчия и стъклодув, прегърбен съсухрен дребосък, следван от прегърбената си съсухрена женица, която приличаше по-скоро на негова близначка. Някои от по-новите заселници дори подозираха, че е, но Лолър знаеше истината. Жената на Суейнър бе втора братовчедка на Лолър, а със самия Суейнър нямаха никаква родствена връзка. Суейнърови, също като Тарпови, бяха родени на Хидрос и произхождаха от Сорве. Рядко се случваше един мъж да си вземе жена от същия остров и тъкмо това — заедно с физическото сходство между двамата — бе породило слуховете.

Вече наближаваше билото на острова, централната тераса. Към нея водеше широка наклонена платформа. На Сорве нямаше стълбища — късите дебели крачета на хрилестите не бяха подходящи за катерене по стъпала. Лолър преодоля с бърза крачка платформата и излезе на терасата — равна площадка от твърди сплетени бамбукови стъбла с широчина петдесетина метра, лакирана и замазана със сепелтанова смола и подпряна върху дървена решетка от клони на черни водорасли. През нея минаваше най-дългият път на острова. Ако свиеше наляво, излизаше в жилищния район на хрилестите — надясно, към колибите на хората. Той свърна надясно.

— Добро утро, господин докторе — поздрави го тихо Натим Гаркид, първият, когото срещна надолу по пътеката, и се отдръпна да му направи път.

Гаркид бе пристигнал на Сорве преди четири или пет години от друг остров. Беше добросърдечен и отзивчив човечец, който, изглежда, все още не си бе намерил мястото в тукашното общество. Прехранваше се със събиране на водорасли в плитчините на залива — друго май не можеше да прави. Повечето обитатели на острова имаха по няколко професии — при толкова малочислена популация това бе неизбежно. Но Гаркид не изглеждаше потиснат от този факт. Освен островен лекар Лолър бе тукашният аптекар, метеоролог и гробар, а сега излизаше — поне според представите на Делагард, — че е и ветеринар. Гаркид умееше единствено да събира водорасли. Лолър предполагаше, че е роден на Хидрос, но не беше сигурен — дребосъкът не обичаше да говори за себе си. Гаркид бе най-затвореният човек, когото бе срещал, мълчалив, търпелив и усърден, приветлив, но непроницаем, нищо повече от едно смътно и ненатрапващо се присъствие.

Докато се разминаваха, си размениха машинални усмивки.