Лицето над водата

— Не чак толкова — отвърна Лолър. — Пък и Тибейри е почти като Сорве. Същото устройство, същият начин на живот. Само дето не познавах никого. Щом едно място прилича на друго, защо ти е да се местиш и да живееш сред хора, които не познаваш? — Присви очи. — Другите светове, ето кое ме интересува. Тези със суша. Истински планети с твърда земя. Чудя се какво ли е да вървиш дни наред и да не видиш вода, да стъпваш върху неподатлива повърхност, не някой малък остров, а цял един континент, и да не можеш да зърнеш от единия край другия, огромна земна маса с градове, планини и реки. За мен това са лишени от съдържание думи. Градове. Планини. Бих искал да разбера какво представляват дърветата и растенията, които имат цветове. Опитвам се да си представя Земята, разбираш ли? Понякога си мисля, че все •още съществува, че съм на нея, дишам въздуха й и усещам почвата под краката си. Ровичкам я с пръсти и калта попада под ноктите ми. На Хидрос няма почва, нали знаеш? Само пясък на океанското дъно.

Погледна крадешком ноктите на свещеника, сякаш очакваше да зърне под тях кал от Слънчев изгрев. Куилан забеляза това и се подсмихна, но не каза нищо.

— Миналата седмица — продължи Лолър — те чух да разказваш на Делагард за последната планета, на която си живял. Как сушата там сякаш продължавала до безкрая, първо тревисти равнини, после гори и планини, а отвъд тях пустини. Но, разбира се, аз никога няма да видя това с очите си. Не можем да пътуваме към другите светове, нали? За нас те сякаш въобще не съществуват. Не ми остава друго, освен да живея с представите си.

— Така е — кимна Куилан и след малко добави: — Това е типично, предполагам.

— Типично за кого?

— За хората, които живеят на Хидрос. Никога да не пътувате, искам да кажа.

— Някои от нас пътуват. Сменят островите на всеки пет-шест години. Други не са като тях. Повечето, бих казал. Аз съм от вторите.

Куилан се замисли над думите му.

— Хъм — рече, сякаш обработваше сложна информация. Изглежда, поне засега бе изчерпал запаса си от въпроси. Като че ли бе дошло време да стигне до важно заключение.

Лолър го наблюдаваше без особен интерес, очакваше любезно какво друго ще сподели с него Куилан.

Но мина доста време, а проповедникът продължаваше да мълчи. Изглежда, в края на краищата нямаше какво да добави.

— Ами добре — въздъхна Лолър. — Време е да отварям дюкяна, ако мога да се изразя така.

И се обърна, за да се отправи към ваарга.

— Почакай — спря го Куилан.

Лолър го погледна през рамо.

— Да?

— Докторе, добре ли си?

— Защо? Болен ли ти се струвам?

— По-скоро потиснат от нещо. Не съм те виждал друг път такъв. Когато се запознахме, ми се стори човек, готов да изживее пълноценно живота си, час по час, ден след ден, човек, който приема всичко, което му поднесе съдбата. Но тази сутрин ми изглеждаш някак променен. Тази твоя реч за другите светове… дали не е от това? Не ти е присъщо. Разбира се, не бих твърдял, че те познавам чак толкова добре.

Лолър го изгледа внимателно. Не му се щеше да разказва на Куилан за тримата гмурци при кея на Джоли.

— Мислех си за разни работи нощес. Не спах добре. Не знаех, че си личи чак толкова.

— Бива ме да виждам такива неща. — Бледите проницателни очи на Куилан се плъзнаха по лицето му. — Слушай, Лолър, ако искаш да разговаряш с мен за нещо… за каквото и да било… да свалиш някое бреме от плещите си…

Лолър се засмя и посочи с пръст голите си рамене.

— Нали виждаш, че там няма нищо?

— Образно казано — уточни Куилан.

За миг между тях припламна невидима искра на напрежение, връзка, която Лолър нито желаеше, нито харесваше. След това проповедникът се усмихна отново, с обиграна, привидно добродушна усмивка, сякаш предназначена да създаде доверие помежду им. Вдигна ръка в жест, който можеше да е благословия или само махване на раздяла, обърна се и се отдалечи.

3.

Пред ваарга го чакаше жена с дълга черна коса. Пациентка най-вероятно. Беше с гръб към него, така че не можа да я познае. Поне четири жени на Сорве имаха подобни коси.