Лицето над водата

Вървенето до другия край на територията на хрилестите отне доста време. Когато Лолър и Делагард най-сетне навлязоха във вътрешния кръг на селцето, Слънчев изгрев бе залязъл и в небето ярко сияеше Хидроският кръст.

— Ето ги — рече Делагард. — Остави на мен да говоря. Ако видиш, че се дразнят от мен, ти поеми разговора. Нямам нищо против да им призная какво говедо съм. Ще им кажа каквото пожелаят, само да свърши работа.

— Наистина ли смяташ, че ще свърши?

— Шшшт. Сега не е моментът да чувам подобни приказки.

Неколцина хрилести — самци, както предполагаше Лолър — се приближаваха към тях от центъра на селцето. На десетина метра спряха и се подредиха в редица.

Делагард вдигна ръце в жест, който означаваше „Идваме с мир“. Това беше и универсалният поздрав между хрилести и хора. Нито един разговор не започваше без него.

Хрилестите трябваше да отговорят с нещо като предсмъртно хриптене, чийто смисъл обаче беше „Приемаме ви като миролюбиви гости и очакваме вашите слова“. Но не последва нищо такова. Те просто стояха и ги гледаха.

— Имам лошо предчувствие за тази работа, а ти? — попита тихо Лолър.

— Почакай малко.

Делагард повтори миролюбивия жест. После продължи да размахва ръце и заговори:

— Ние сме ваши приятели и изразяваме дълбокото си уважение.

Един от хрилестите издаде звук, който прозвуча като пръдня.

Малките им блестящи жълти очички, събрани в средата на лицето, изучаваха двамата човеци с ледено безразличие.

— Дай да опитам аз — каза Лолър.

И пристъпи напред. Вятърът духаше откъм хрилестите и го блъсна с тяхната тежка влажна миризма на мускус, примесена с нетърпимото зловоние на разлагащи се водорасли, извиращо от порутените им къщурки.

Той направи жеста за „ние идваме в мир“. След кратка пауза продължи с „искаме да се срещнем с някой, който управлява“.

Един от хрилестите отново издаде пръдливия звук. Лолър се зачуди дали не е същият, който рано тази сутрин се бе държал така агресивно на пътеката към електростанцията.

Делагард се намеси с „моля за прошка за неканеното ни посещение“. Мълчание: хладни, безразлични очи, които продължаваха да ги наблюдават.

Лолър опита с „как бихме могли да изкупим вината си?“ Не получи отговор.

— Негодници такива — прошепна Делагард. — Ще ми се да пронижа с копие дебелите им търбуси.

— Те го знаят — отвърна Лолър. — Тъкмо затова не желаят да разговарят с теб.

— Ще си вървя тогава. Опитай ти да поговориш.

— Щом смяташ, че има смисъл.

— Ти си чист пред тях, човече. Припомни им кой си. Кой беше баща ти и какво направи за тях.

— Други предложения? — попита Лолър.

— Виж, просто се опитвам да ти помогна. Но както и да е, опитай каквото ти хрумне. Ще те чакам в корабостроителницата. Отбий се на връщане да ми кажеш как е минало.

Делагард се обърна и потъна в тъмнината.

Лолър се приближи още няколко крачки към шестимата хрилести и започна отново с встъпителните жестове. След това се представи: Валбен Лолър, син на Върнат Лолър — доктора. Великият лечител, когото със сигурност си спомнят, човекът, спасил техните деца при епидемията от перковиден метил.

Във всичко това се криеше някаква тъжна ирония — тъкмо по този начин бе възнамерявал да започне речта, която бе обмислял през нощта. Ето, че най-сетне имаше тази възможност. Само че при съвсем различни обстоятелства.

Те го гледаха, без да отговорят.

Той продължи:

„Подканихте ни да напуснем острова. Истина ли е това?“

Хрилестият отляво отвърна с лаконичен утвърдителен звук.

„Това ни натъжава дълбоко. Има ли някакъв начин да бъде оттеглено предложението?“

Никакъв, избумтя хрилестият отдясно.

Лолър ги загледа безпомощно. Вятърът се усили, блъсна го отново в лицето с тежката им миризма и той усети, че му се гади. Винаги бе гледал на хрилестите с известна боязън, дори с умерено отвращение. Знаеше, че трябва да ги приема такива, каквито са, още един щрих в света, в който живееше, като океана и небето. Но колкото и добре да ги познаваше, те си оставаха същества от друга раса. Чудовища от звездите. Извънземни — различни от хората, без каквато и да било родствена връзка. „Защо е така? — запита се той. — Та аз съм се родил на този свят, също като тях“.

Без да отстъпва нито крачка, той продължи:

„Смъртта на гмурците бе само нещастен инцидент. Постъпката ни не е преднамерена.“

Ръмжене. Хриптене. Съскане. Което означаваше: „Не ни интересува защо се е случило, само — че се е случило“.

Зад шестимата хрилести премигваха зелени светлини, озаряващи странни постройки или съоръжения — машини? статуи? идоли? — които изпълваха откритото пространство в центъра на селцето. Причудливи форми от метал, извличан с безкрайно търпение от тъканите на дребни морски обитатели, за да бъде използван за нещо, наподобяващо лишена от смисъл скулптурна група от ръждясали неравни късове.

„Делагард обеща никога повече да не използва гмурците“ — продължаваше Лолър, отчаяно търсеше възможност за диалог.

Ръмжене. Хриптене. Безразличие.

„Няма ли да ни подскажете как да възстановим добросъседските ни взаимоотношения? Съжаляваме за случилото се. Ужасно много съжаляваме“.

Никакъв отговор. Хладни жълти очи, нетрепващи, надменни…