Лицето над водата

— Доста път е дотук от Лазурно море. Никога не съм бил там. — Делагард обърна глобуса, за да покаже на Лолър обратната страна. — Ето го Пусто море. Това голямото тъмното тук е Лицето над водата. Спомняш ли си страхотните истории, които Джоли ни разправяше за Лицето?

— Дъртият му лъжец. Нали не си повярвал на приказките му?

Делагард му намигна.

— Биваше си я историята обаче, нали?

Лолър кимна и за миг се унесе в спомени с над трийсетгодишна давност. Пред погледа му изникна обветреното лице на стария моряк с неговата любима приказка за самотното прекосяване на Пусто море и за мистериозната, почти фантастична среща с Лицето — остров толкова голям, че можеш да разположиш върху него всички останали острови от този свят, гигантско и страховито образувание на хоризонта, издигащо се като черна стена от океана в един далечен и притихнал ъгъл на света. На морската карта Лицето бе само едно неподвижно петно с размер на човешка длан, неравна тъмна сянка върху пустеещата оттатъшна полусфера, съвсем ниско, почти на самия южен полюс.

Той завъртя глобуса обратно и се загледа в бавно пълзящите по него острови.

Зачуди се как подобен механизъм, изработен преди много време, е в състояние да предсказва текущото местоположение на островите. Със сигурност те се отклоняваха от първоначалния си курс под влияние на различни промени в климатичните условия. А може би създателят на картата бе взел всичко това предвид, бе използвал научни познания, граничещи с вълшебство и наследени, пренесени тук от големия свят на невероятни постижения в галактиката отвъд? Животът на Хидрос бе толкова примитивен, че Лолър се учудваше всеки път, когато се сблъскваше с какъвто и да било действащ механизъм, но знаеше, че въпросът съвсем не стои така на други светове, където има суша и изобилие от метали, както и възможност да се придвижваш от една планета на друга. Техническите вълшебства от Земята, от старата изгубена Майчица Земя, бяха стигнали до тези други светове. Но нямаше и следа от тях на Хидрос.

— Как смяташ, дали картата е точна? — попита той след кратко мълчание. — Като се има предвид, че е поне на петдесет години.

— Да сме научили нещо ново за Хидрос през тези петдесет години? Това е най-добрата морска карта, която съм виждал. Старият Фелк имаше златни ръце и събираше информация от всички, които плаваха из моретата. Сверяваше данните с наблюденията от космоса, от Слънчев изгрев. Така че, ако питаш мен, картата е съвсем точна. Невероятно точна.

Лолър не сваляше хипнотизиран поглед от островчетата. Може би картата наистина пресъздаваше вярно информацията, а може би не — нямаше как да узнаят това. Никога не бе разбирал как някой, излязъл в открито море, успява да намери обратния път до дома, камо ли да достигне някой далечен остров, като се имаше предвид, че както корабът, така и островът се местеха непрестанно. Трябваше да поразпита Гейб Кинверсон.

— Хубаво де. Какъв ти е планът?

Делагард посочи Сорве на картата.

— Виждаш ли този остров на югозапад от нас, който в момента се приближава? Това е Велмис. Дрейфува на север и на изток, движи се по-бързо от нас и до един месец ще е сравнително близо. По това време ще е само на десетина дни път от Сорве и ще можем лесно да го достигнем. Ще пратя съобщение на един от синовете, който е на острова, за да попита дали са съгласни да приемат седемдесет и осем заселници.

— А ако откажат? Велмис е доста малък остров.

— Имаме и други възможности. Ето например Салимил, който се приближава от другата страна. Ще е само на две и половина седмици път, когато дойде време да напуснем острова.

Лолър се опита да си представи какво е да се люшкаш две седмици и половина през морето. Под изгарящото око на слънцето, постоянния напор на соления вятър, да крачиш напред-назад по тясната палуба, заобиколен само от безбрежен океан.

Посегна към брендито и си наля.

— Ако Салимил ни откаже — продължи Делагард, — ще опитаме с Кагерам, Шактан, дори Грайвард. Имам роднини на Грайвард. Мисля, че ще мога да уредя нещо. Това ще е осемседмично плаване.

Осем седмици? Това вече нямаше как дори да си представи.

Лолър преглътна мъчително, преди да заговори:

— Никой няма да пожелае да приеме седемдесет и осем души — при това само с трийсетдневно предизвестие. Нито Велмис, нито Салимил — никой.

— В такъв случай ще трябва да се разделим — малко тук, повече там.

— Не! — почти извика Лолър.

— Не?

— Не желая. Искам колонията да се запази.

— Ами ако няма друг начин?

— Ще трябва да открием начин. Не можем да разхвърлим из океана хора, които са прекарали целия си живот заедно. Нид, ние сме едно семейство.

— Така ли? Знаеш ли, аз не го виждам по този начин.

— Опитай се да го видиш.

— Добре де — махна с ръка Делагард и смръщи вежди. — В краен случай може да се изтърсим на някой остров, на който няма хора, и да поискаме от хрилестите там да ни позволят да се настаним. И преди се е случвало.

— Тамошните хрилести ще знаят, че сме били изгонени от тукашните. И защо.