Читаем Лицето над водата полностью

— Може би това няма да е от значение. Докторе, познаваш ги не по-зле от мен. Мнозина от тях са толерантни към нас. За тях ние сме само още един знак за безкрайността на вселената и многообразието на света, дребен предмет, изхвърлен на техния бряг от необятното море на космоса. Те си дават сметка, че е безсмислено да се търсят каквито и да било обяснения за загадъчността на вселената. Което вероятно е главната причина да ни посрещнат с небрежно повдигане на раменете още първия път, когато сме се появили тук.

— Сигурно така разсъждават по-мъдрите от тях. Останалите се отнасят към нас с отвращение и не биха си мръднали пръста, за да ни помогнат. Защо си мислиш, че хрилестите от някой друг остров биха ни приели, след като тукашните са ни изгонили като убийци?

— Спокойно, всичко ще се нареди — изръмжа Делагард, без да реагира на последното обвинение, вдигна чашата си и се загледа в нея. — Ще идем на Велмис. Или на Салимил, на Грайвард, ако се наложи, или на някое съвсем ново място. И ще останем заедно, за да започнем нов живот. Аз ще се погрижа за това. Разчитай на мен, докторе.

— Имаш ли достатъчно кораби, за да ни натовариш?

— Имам шест. По тринайсет души на кораб, дори няма да ни е тясно. Престани да се тревожиш, докторе. Пийни още едно.

— Вече пих достатъчно.

— Нещо против аз да продължа?

— Твоя воля.

Делагард се разсмя. Очевидно вече беше преминал мярката. Погали глобуса, сякаш е женска гръд, вдигна го и го прибра внимателно в шкафа. Бутилката бе почти празна. Делагард извади нова и си наля юнашка доза. Олюля се, подпря се и се изкикоти.

— Докторе, в едно нещо искам да си сигурен — заговори, като заваляше думите. — Задника ще си скъсам, но ще ви намеря нов остров, където да се настаните. Вярваш ли ми, Лолър?

— Разбира се, че ти вярвам.

— Ще ми простиш ли, от все сърце, заради онова, което сторих на гмурците?

— Разбира се. Разбира се.

— Ти си лъжец. Мразиш ме и в червата.

— Стига вече, Нид. Каквото станало — станало. Ще трябва да свикнем с това.

— Думи на истински философ. Налей си де.

— Добре.

— И налей и на добрия стар Нид Делагард. Защо не? Тост за добрия стар Делагард. В твоя чест, Нид.

О, благодаря ти. Много ти благодаря. Брей, че хубаво бренди, дявол го взел… — Делагард се прозя, затвори очи и главата му тупна на масата. — Хубаво… бренди… — промърмори. Прозя се, оригна се и заспа.

Лолър допи чашата си и излезе.


Навън цареше пълна тишина, ако се изключеше тихото плискане на водата в залива, но Лолър бе свикнал с него и не го забелязваше. До изгрев-слънце оставаха два часа. Хидроският кръст сияеше ярко в небето, прорязваше го с огнени линии от хоризонт до хоризонт като някаква гигантска четирикрилна рамка, поставена там, за да попречи на света да литне свободно към небесата. В ума на Лолър цареше кристална яснота. Имаше чувството, че долавя как мозъкът му тиктака.

Осъзна, че няма нищо против да напусне Сорве.

Тази мисъл го изненада. „Пиян си“, рече си Лолър.

Може би беше. И то много. Но по някакъв начин през нощта шокът от прогонването бе отминал. Изчезнал напълно или временно заменен, Лолър не знаеше. Но поне за момента можеше да приеме идеята за преместването, без да трепне. И не само това: мисълта, че ще пътува по света, го изпълваше със странна възбуда, почти с възхищение.

Възхищение? Възможно ли беше?

Да, възхищение. Животът му тук бе толкова еднообразен — доктор Лолър от Сорве, наследник на Първото семейство, Лолър от Лолърови, който остарява с всеки ден, върши рутинната си работа, лекува болните, доколкото му е по силите, разхожда се по крайбрежната, лови по малко риба, отделя време за своя бъдещ заместник, яде и пие, среща се със стари приятели, същите, с които е израсъл от дете, после си ляга, събужда се и започва всичко отначало, идва зима, после лято, вали дъжд, сетне сняг. Но сега това ежедневие щеше да се промени. Щеше да заживее другаде. Може би той самият щеше да стане друг. Тази идея му се стори примамлива. Дори беше благодарен в известна степен за промяната. В края на краищата живееше на този остров толкова дълго. И през цялото това време бе един и същи човек.

„Пиян си — повтори си той и се разсмя. — Ужасно много си се напил“.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Антон Райзер
Антон Райзер

Карл Филипп Мориц (1756–1793) – один из ключевых авторов немецкого Просвещения, зачинатель психологии как точной науки. «Он словно младший брат мой,» – с любовью писал о нем Гёте, взгляды которого на природу творчества подверглись существенному влиянию со стороны его младшего современника. «Антон Райзер» (закончен в 1790 году) – первый психологический роман в европейской литературе, несомненно, принадлежит к ее золотому фонду. Вымышленный герой повествования по сути – лишь маска автора, с редкой проницательностью описавшего экзистенциальные муки собственного взросления и поиски своего места во враждебном и равнодушном мире.Изданием этой книги восполняется досадный пробел, существовавший в представлении русского читателя о классической немецкой литературе XVIII века.

Карл Филипп Мориц

Проза / Классическая проза / Классическая проза XVII-XVIII веков / Европейская старинная литература / Древние книги
The Tanners
The Tanners

"The Tanners is a contender for Funniest Book of the Year." — The Village VoiceThe Tanners, Robert Walser's amazing 1907 novel of twenty chapters, is now presented in English for the very first time, by the award-winning translator Susan Bernofsky. Three brothers and a sister comprise the Tanner family — Simon, Kaspar, Klaus, and Hedwig: their wanderings, meetings, separations, quarrels, romances, employment and lack of employment over the course of a year or two are the threads from which Walser weaves his airy, strange and brightly gorgeous fabric. "Walser's lightness is lighter than light," as Tom Whalen said in Bookforum: "buoyant up to and beyond belief, terrifyingly light."Robert Walser — admired greatly by Kafka, Musil, and Walter Benjamin — is a radiantly original author. He has been acclaimed "unforgettable, heart-rending" (J.M. Coetzee), "a bewitched genius" (Newsweek), and "a major, truly wonderful, heart-breaking writer" (Susan Sontag). Considering Walser's "perfect and serene oddity," Michael Hofmann in The London Review of Books remarked on the "Buster Keaton-like indomitably sad cheerfulness [that is] most hilariously disturbing." The Los Angeles Times called him "the dreamy confectionary snowflake of German language fiction. He also might be the single most underrated writer of the 20th century….The gait of his language is quieter than a kitten's.""A clairvoyant of the small" W. G. Sebald calls Robert Walser, one of his favorite writers in the world, in his acutely beautiful, personal, and long introduction, studded with his signature use of photographs.

Роберт Отто Вальзер

Классическая проза