Лицето над водата

Млъкна. Очакваше да чуе възгласи на несъгласие, дори упреци от Талхейм, Танаминд или Дамис Соултел. Но те нямаше какво повече да кажат. Никой не можеше да добави нищо. Всичките приказки за въоръжена съпротива бяха като шепот на вятъра. Събранието беше приключило. Нямаха друг избор, освен да се примирят.

Лолър стоеше при вълнолома, между корабостроителницата на Делагард и електростанцията на хрилестите, загледан в менящите се цветове на залива. Беше късен следобед, втората седмица след ултиматума на хрилестите. Съндайра Тейн бе излязла да поплува в лагуната, гребеше с равни движения. Забеляза го и му помаха. Лолър кимна и също й помаха. Дългите й стройни крака се раздвижиха в чевръста ножица, тласнаха я напред, гърдите й се показаха над водата и тя се гмурна надолу.

За един кратък миг бледото й стегнато дупе блесна между вълните, след това тя заплува под повърхността, отдалечаваше се от брега с енергични силни загребвания. Лолър я проследи, докато не се изгуби от погледа. „Плува като хрилест“, помисли си. Не се беше показала да си поеме въздух три, дори четири минути. Как издържаше, без да диша?

Мирейл също бе добра плувкиня, припомни си.

Намръщи се. Изненада се, че отдавна забравената бивша съпруга бе изникнала неочаквано в мислите му. Не си бе спомнял за нея от години. После се сети, че предната вечер пак бе изплувала в съзнанието му в пиянски унес. Мирейл, да. Стара история.

Сякаш стоеше пред него. Изведнъж той отново бе на двайсет и три, млад лекар, а тя бе русокоса стройна девойка с бледа кожа, широки рамене и добре оформени бедра — енергична, закръглена и същевременно с добре развита мускулатура. Само лицето й не се виждаше. Кой знае защо, не можеше да си го припомни.

Мирейл беше отличен плувец. Гмуркаше се във водата като копие. Никога не се изморяваше и можеше да остане под повърхността страшно дълго. Лолър трябваше да полага огромни усилия, за да е наравно с нея. Накрая, вместо да се предаде, я догонваше и притискаше към себе си, а тя се смееше.

И сега плуваха. Той я доближи, а тя разтвори обятия. Около тях във водата се носеха малки блещукащи същества, приятелски настроени.

— Трябва да се оженим — каза той.

— Трябва ли?

— Да, трябва.

— Жената на доктора. Не си бях помисляла, че ще стана жената на доктора. — Тя се разсмя. — Но все някоя трябва да стане, нали?

— Не някоя. Искам да си ти.

Тя се измъкна от обятията му и заплува.

— Улови ме и ще се омъжа за теб!

— Не е честно. Имаш преднина.

— Няма нищо честно на този свят — отвърна тя.

Той се засмя и я последва, полагаше максимални усилия и този път я настигна, някъде към средата на залива. Не знаеше дали е защото бе плувал на предела на възможностите си, или просто тя го бе оставила да я хване. Вероятно и двете, реши накрая.

Което я направи жената на доктора.

— Щастлива ли си? — попита той.

— О, да — да!

— И аз.

Стабилен брак. Така поне предполагаше, поне в началото. Но в нея имаше някакво безпокойство. Беше дошла на Сорве от друг остров и скоро след това поиска отново да пътува, да види свят. Но той бе обвързан със Сорве заради професията си, имаше милион невидими неща, които го приковаваха тук. Не разбираше тази жажда да се скита, смяташе, че мечтите й за други острови са само временно увлечение, етап от живота, който ще надмогне и ще привикне с брачния живот с него на Сорве.

Друга сцена. Долу при залива, единайсет месеца след сватбата. Мирейл се качва на борда на един от корабите на Делагард, който ще потегли за Морвендир, спира да погледне през рамо, помахва му и той й отвръща смутено. След това тя се обръща и изчезва.

Така и не получи вест от нея. Оттогава бяха минали двайсет години. Надяваше се, че е щастлива — където и да е.

Зърна в далечината ято хвъркоперки: изстрелваха се от водата и описваха кратки стремителни кръгове. Люспите им блестяха в златисто и червено, като скъпоценните камъни в книжките от неговото детство. Никога не бе виждал истински скъпоценни камъни — на Хидрос не съществуваха подобни неща, — но беше трудно да си представи, че ще са по-красиви от хвъркоперките при залез-слънце. Не би могъл да си представи и нещо по-хубаво от Сорвейския залив, обагрен във вечерни цветове. Каква невероятна лятна вечер! Имаше други периоди от годината, когато въздухът не бе тъй топъл и мек — особено в полярните райони, когато островът се люшкаше от черни бури, а отгоре се стелеше плътна завеса от суграшица. Периоди, през които условията бяха толкова сурови, че никой не смееше да слиза до брега за риболов или да събира растения, и се хранеха със сушена месеста риба, стрити на прах водорасли и изсъхнали морски треви, сгушени във вааргите си, в очакване да се върне топлото време. Но лятото! Ах, лятото, когато островът се носеше из тропическите води! Нямаше нищо по-хубаво. Да си прокуден от острова точно през лятото бе дваж по-тежко наказание — бяха им отнели най-хубавия сезон от годината.

Всъщност не беше ли такава историята на човечеството от самото начало? Прокудени от Рая, за да се скитат вечно. Изгнание след изгнание.