Лицето над водата

Вървеше през гора. От всички страни се извисяваха дървета, растения, наподобяващи стеблата на дървесните водорасли, и клоните им бяха сплетени толкова високо, че не можеше да ги различи. Птички чуруликаха в короните им: причудливи мелодични звуци, музика, която не бе чувал никога и все не можеше да си припомни след събуждане. Всякакви странни същества бродеха из тази гора, едни крачеха на два крака като хората, други пълзяха по корем, а трети вървяха изправени върху шест и повече тънички краченца. Той им кимаше, а те приемаха с достойнство поздрава му — тези създания от Земята.

Ето че стигна до мястото, където гората се разтваряше, и видя отпред да се издига планина. Приличаше на тъмно стъкло, обсипано с милиони неравни точки, и на златистата слънчева светлина те блещукаха в пленително великолепие. Планината изпълваше половината небе. Беше обрасла с дървета, които изглеждаха толкова малки, че сякаш би могъл да ги откъсне. Но Лолър знаеше, че това е само илюзия, защото планината е далече и че в действителност тези дървета са също толкова големи, колкото дърветата в гората, от която бе излязъл, може би дори по-големи.

По някакъв начин заобиколи подножието на планината. От другата й страна склонът бе по-полегат и завършваше с долина, а отвъд нея се мержелееше разноцветно петно, което, както вече знаеше, беше град, пълен с хора, повече, отколкото би могъл да си представи. Отправи се нататък с намерение да се смеси с хората от Земята и да ми каже кой е и откъде е дошъл, да ги разпита за техния живот и дали познават неговия прапрапрадядо Хари Лолър, или може би неговия баща, или дядо му. Но макар да вървеше и вървеше, градът все не се приближаваше. Крачеше часове, вървеше дни, седмици. А градът бе все там, сякаш непрестанно се отдалечаваше, и когато най-сетне се събуди, бе целият потен и схванат, и се чувстваше, сякаш въобще не е мигнал.

На сутринта Джоск Янез, неговият млад чирак и бъдещ заместник, дойде за поредния урок. Островът имаше строга система за предаване на знания — нито една професия не биваше да отмре. За първи път от заселването му новият лекар нямаше да е от фамилията Лолър. Нечие друго семейство щеше да поеме бремето на тази отговорност, когато доктор Лолър си отидеше.

— Когато тръгнем — поде с въпрос Джоск, — нали ще вземем всички лекарства?

— Толкова, за колкото има място на корабите — отвърна Лолър. — Инструментите, лекарства и рецептурната книга.

— А картоните на пациентите?

— Ако има място. Не зная.

Джоск беше на седемнайсет, висок и усмихнат, сладко момче, което лесно печелеше доверието на хората. Изглежда, имаше наклонност към лекарската професия. За разлика от немирния на неговата възраст Лолър, можеше да прекара дълги часове в старателно изучаване на някое заболяване или лекарство. Това беше втората година от обучението му и Лолър предполагаше, че вече е изучил и запомнил половината от фундаменталните принципи — за останалите неща и най-вече уменията се изискваше повече време. Джоск произхождаше от семейство на моряци, по-големият му брат, Мартин, бе един от капитаните на Делагард. Съвсем в негов стил бе да се безпокои за картоните на болните. Лолър обаче се съмняваше, че ще могат да ги вземат — корабите на Делагард не разполагаха с толкова много място в трюмовете, а имаше много по-важни неща от някакви медицински картони. Двамата с Джоск трябваше да ги наизустят за периода на преместването и после да ги напишат по памет. Но това едва ли щеше да е голям проблем, Лолър и без това помнеше почти половината от съдържанието им. И Джоск също, както предполагаше.

— Дано да съм на един кораб с теб — рече момчето. След Мартин за него Лолър бе другият велик герой в живота му.

— Няма — отвърна Лолър. — Ще сме на различни кораби. Ако моят се изгуби в морето, ще имат поне теб за заместник.

Джоск го погледна стреснато. Да се изгуби в морето? Неговият герой? Това очевидно му се струваше недопустимо. Или пък мисълта, че съвсем скоро може той да бъде обявен за официалния лекар на колонията?

Трябваше да е второто. Лолър си припомни времето, когато за първи път осъзна, че цялото това досадно учене и старателно трупане на знания е със съвсем конкретната и ужасно сериозна причина, че един ден ще трябва да заеме мястото на баща си и да се справя също толкова добре. Бе едва на четиринайсет. А на двайсет баща му вече не беше между живите и той бе островният доктор.

— Виж, не се тревожи за това. Нищо няма да ми се случи. Но винаги трябва да очакваме най-лошото, Джоск. В главите ни ще се съдържа цялата медицинска информация за хората от нашата колония. Трябва да я опазим.

— Да. Разбира се.

— Добре. Та както казах, ще пътуваме на различни кораби. Нали разбираш защо?

— Да. Бих предпочел да съм с теб, но разбирам. — Момчето се усмихна. — А днес ще си говорим за възпаленията на плеврата, нали?