Читаем Лицето над водата полностью

Пламъци лумнаха от хълмовете и долините, от горите, от сградите. Моретата закипяха. Растенията в равнините се овъглиха. Облаци черна пепел закриха небето. Почернялата земя се напука. Голи обезлесени планини се издигаха над опустошените равнини. Смърт, смърт навсякъде, само смърт.

Толкова му се искаше да се пробуди преди този момент. Но никога не се получаваше, неизменно трябваше да изгледа всичко, да види как кипят моретата и как зелените гори се превръщат в пепел.


На следващата сутрин първият пациент беше Сидеро Волкин, работник на Делагард, убоден в прасеца от огнен червей, докато бе стоял във водата, за да чисти корпуса на един от корабите. Около една трета от работата на Лолър се състоеше в обработване на рани, които хората получаваха в плитчините около острова. В тези на пръв поглед спокойни води твърде често идваха същества, които жилеха, хапеха, порязваха, пробождаха, проникваха през кожата или създаваха неприятности по безброй подобни начини.

— Кучият му син доплува до мен покрай кораба, спря и ме погледна право в очите — обясняваше Волкин. — Замахнах към главата му с брадвичката, а той ме прободе с опашката от другата страна. Мръсна гадинка. Съсякох го през средата, но каква полза от това?

Раната бе тясна, но дълбока и вече инфектирана. Огнените червеи бяха нещо като куха гъвкава тръба с гадна малка уста в единия край и страховито жило на другия. Нямаше никакво значение с кой от двата края те докопват — вътрешностите им гъмжаха от микроорганизми, съществуващи в симбиоза с червеите и враждебни към човека, защото веднага след проникване в тъканите предизвикваха сериозни усложнения. Кракът на Волкин беше отекъл и възпалението вече се разпространяваше.

— Сега ще те заболи — каза Лолър, докато потапяше бамбуковата игла в купата със силен анестетик.

— Мислиш, че не знам ли, докторе?

Лолър внимателно забоде иглата и вкара толкова анестетик, колкото Волкин можеше да понесе. Волкин се стараеше да не мърда, само от време на време пъшкаше и ругаеше, макар че болката навярно бе почти нетърпима.

— Ето ти още обезболяващо — каза Лолър и му подаде пакетче бял прах. — Няколко дни ще ти се вие свят и ще се чувстваш отпаднал. След това възпалението ще започне да отминава. Вземи си почивка.

— Не мога. Делагард няма да ме пусне. Трябва да приключим с подготовката на корабите. Имаме страшно много работа.

— Все пак трябва да почиваш — настоя Лолър. — Ако Делагард ти се развика, кажи му да разговаря с мен. След около час ще си толкова замаян, че няма да можеш да свършиш нищо. Хайде, тръгвай.

Волкин стана. При вратата на ваарга спря и каза:

— Много ти благодаря, докторе.

— Хайде, върви. И гледай да легнеш, преди да са ти се подкосили краката.

Отвън вече чакаше друг пациент — Неяна Голджоз, пак от хората на Делагард. Неяна беше спокойна и ведра, с набито мускулесто тяло, четирийсетинагодишна. Обикновено боядисваше косата си в оранжево, а лицето й бе изпъстрено с червеникави лунички. Беше родом от остров Кагерам и бе дошла на Сорве преди пет-шест години. Занимаваше се с поддръжка на корабите на Делагард и непрестанно плаваше между островите. Преди месец и половина Лолър бе открил кожен рак между лопатките й и го бе отстранил по химичен път: инжектира в основата му разтворител и смъртоносното образувание се отдели само. Процесът не беше никак забавен и за двамата. Лолър й бе наредил да се явява ежемесечно за контролен преглед.

Неяна съблече работната си риза и се обърна с гръб към него, а Лолър опипа внимателно зарасналата рана. Сигурно още я болеше, но тя дори не трепна. Като повечето островитяни издържаше на болка и беше търпелива. Животът на Хидрос бе прост, понякога суров и труден и рядко забавен. Нямаше кой знае какъв избор по отношение на това с какво ще се занимаваш, за кого ще се ожениш и къде ще живееш. Освен ако не си опиташ късмета на някой друг остров, животът ти бе предначертан още от детството. Но дори да заминеш някъде другаде, пак ще откриеш, че изборът ти е ограничен от същите фактори. Това неминуемо създаваше у хората известен стоицизъм.

— Изглежда чудесно — обяви Лолър. — Нали се пазиш от слънцето?

— Нали така ми каза, докторе.

— Мажеш ли се с мехлема?

— Разбира се.

— Мисля, че няма да имаш повече проблеми с това.

— Страшно те бива, докторе — каза Неяна. — Познавах един — от друг остров. Имаше същия рак и се тътна. Но ти се грижиш за нас, жалиш ни.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Антон Райзер
Антон Райзер

Карл Филипп Мориц (1756–1793) – один из ключевых авторов немецкого Просвещения, зачинатель психологии как точной науки. «Он словно младший брат мой,» – с любовью писал о нем Гёте, взгляды которого на природу творчества подверглись существенному влиянию со стороны его младшего современника. «Антон Райзер» (закончен в 1790 году) – первый психологический роман в европейской литературе, несомненно, принадлежит к ее золотому фонду. Вымышленный герой повествования по сути – лишь маска автора, с редкой проницательностью описавшего экзистенциальные муки собственного взросления и поиски своего места во враждебном и равнодушном мире.Изданием этой книги восполняется досадный пробел, существовавший в представлении русского читателя о классической немецкой литературе XVIII века.

Карл Филипп Мориц

Проза / Классическая проза / Классическая проза XVII-XVIII веков / Европейская старинная литература / Древние книги
The Tanners
The Tanners

"The Tanners is a contender for Funniest Book of the Year." — The Village VoiceThe Tanners, Robert Walser's amazing 1907 novel of twenty chapters, is now presented in English for the very first time, by the award-winning translator Susan Bernofsky. Three brothers and a sister comprise the Tanner family — Simon, Kaspar, Klaus, and Hedwig: their wanderings, meetings, separations, quarrels, romances, employment and lack of employment over the course of a year or two are the threads from which Walser weaves his airy, strange and brightly gorgeous fabric. "Walser's lightness is lighter than light," as Tom Whalen said in Bookforum: "buoyant up to and beyond belief, terrifyingly light."Robert Walser — admired greatly by Kafka, Musil, and Walter Benjamin — is a radiantly original author. He has been acclaimed "unforgettable, heart-rending" (J.M. Coetzee), "a bewitched genius" (Newsweek), and "a major, truly wonderful, heart-breaking writer" (Susan Sontag). Considering Walser's "perfect and serene oddity," Michael Hofmann in The London Review of Books remarked on the "Buster Keaton-like indomitably sad cheerfulness [that is] most hilariously disturbing." The Los Angeles Times called him "the dreamy confectionary snowflake of German language fiction. He also might be the single most underrated writer of the 20th century….The gait of his language is quieter than a kitten's.""A clairvoyant of the small" W. G. Sebald calls Robert Walser, one of his favorite writers in the world, in his acutely beautiful, personal, and long introduction, studded with his signature use of photographs.

Роберт Отто Вальзер

Классическая проза