Лицето над водата

Пламъци лумнаха от хълмовете и долините, от горите, от сградите. Моретата закипяха. Растенията в равнините се овъглиха. Облаци черна пепел закриха небето. Почернялата земя се напука. Голи обезлесени планини се издигаха над опустошените равнини. Смърт, смърт навсякъде, само смърт.

Толкова му се искаше да се пробуди преди този момент. Но никога не се получаваше, неизменно трябваше да изгледа всичко, да види как кипят моретата и как зелените гори се превръщат в пепел.

На следващата сутрин първият пациент беше Сидеро Волкин, работник на Делагард, убоден в прасеца от огнен червей, докато бе стоял във водата, за да чисти корпуса на един от корабите. Около една трета от работата на Лолър се състоеше в обработване на рани, които хората получаваха в плитчините около острова. В тези на пръв поглед спокойни води твърде често идваха същества, които жилеха, хапеха, порязваха, пробождаха, проникваха през кожата или създаваха неприятности по безброй подобни начини.

— Кучият му син доплува до мен покрай кораба, спря и ме погледна право в очите — обясняваше Волкин. — Замахнах към главата му с брадвичката, а той ме прободе с опашката от другата страна. Мръсна гадинка. Съсякох го през средата, но каква полза от това?

Раната бе тясна, но дълбока и вече инфектирана. Огнените червеи бяха нещо като куха гъвкава тръба с гадна малка уста в единия край и страховито жило на другия. Нямаше никакво значение с кой от двата края те докопват — вътрешностите им гъмжаха от микроорганизми, съществуващи в симбиоза с червеите и враждебни към човека, защото веднага след проникване в тъканите предизвикваха сериозни усложнения. Кракът на Волкин беше отекъл и възпалението вече се разпространяваше.

— Сега ще те заболи — каза Лолър, докато потапяше бамбуковата игла в купата със силен анестетик.

— Мислиш, че не знам ли, докторе?

Лолър внимателно забоде иглата и вкара толкова анестетик, колкото Волкин можеше да понесе. Волкин се стараеше да не мърда, само от време на време пъшкаше и ругаеше, макар че болката навярно бе почти нетърпима.

— Ето ти още обезболяващо — каза Лолър и му подаде пакетче бял прах. — Няколко дни ще ти се вие свят и ще се чувстваш отпаднал. След това възпалението ще започне да отминава. Вземи си почивка.

— Не мога. Делагард няма да ме пусне. Трябва да приключим с подготовката на корабите. Имаме страшно много работа.

— Все пак трябва да почиваш — настоя Лолър. — Ако Делагард ти се развика, кажи му да разговаря с мен. След около час ще си толкова замаян, че няма да можеш да свършиш нищо. Хайде, тръгвай.

Волкин стана. При вратата на ваарга спря и каза:

— Много ти благодаря, докторе.

— Хайде, върви. И гледай да легнеш, преди да са ти се подкосили краката.

Отвън вече чакаше друг пациент — Неяна Голджоз, пак от хората на Делагард. Неяна беше спокойна и ведра, с набито мускулесто тяло, четирийсетинагодишна. Обикновено боядисваше косата си в оранжево, а лицето й бе изпъстрено с червеникави лунички. Беше родом от остров Кагерам и бе дошла на Сорве преди пет-шест години. Занимаваше се с поддръжка на корабите на Делагард и непрестанно плаваше между островите. Преди месец и половина Лолър бе открил кожен рак между лопатките й и го бе отстранил по химичен път: инжектира в основата му разтворител и смъртоносното образувание се отдели само. Процесът не беше никак забавен и за двамата. Лолър й бе наредил да се явява ежемесечно за контролен преглед.

Неяна съблече работната си риза и се обърна с гръб към него, а Лолър опипа внимателно зарасналата рана. Сигурно още я болеше, но тя дори не трепна. Като повечето островитяни издържаше на болка и беше търпелива. Животът на Хидрос бе прост, понякога суров и труден и рядко забавен. Нямаше кой знае какъв избор по отношение на това с какво ще се занимаваш, за кого ще се ожениш и къде ще живееш. Освен ако не си опиташ късмета на някой друг остров, животът ти бе предначертан още от детството. Но дори да заминеш някъде другаде, пак ще откриеш, че изборът ти е ограничен от същите фактори. Това неминуемо създаваше у хората известен стоицизъм.

— Изглежда чудесно — обяви Лолър. — Нали се пазиш от слънцето?

— Нали така ми каза, докторе.

— Мажеш ли се с мехлема?

— Разбира се.

— Мисля, че няма да имаш повече проблеми с това.

— Страшно те бива, докторе — каза Неяна. — Познавах един — от друг остров. Имаше същия рак и се тътна. Но ти се грижиш за нас, жалиш ни.