Читаем Лицето над водата полностью

— Съжалявам. Не съм чувала…

— Прочути поеми, много дълги. Едната е за война, другата за опасно морско пътешествие. Баща ми обичаше да ми преразказва истории от тях, отделни случки, които си спомняше и които бе научил от своя баща. Който пък ги знаел от своя дядо Хари, чийто дядо бил роден на Земята. Само преди седем поколения Земята все още е съществувала. Понякога го забравяме — забравяме, че Земята я е имало. Ето този кръгъл медальон. Това е карта на Земята. С континентите и моретата.

От всички свои съкровища Лолър ценеше медальона най-много. Не беше нито древен, нито красив, но върху него бе изрисуван портретът на Земята. Нямаше никаква представа кой го е направил, нито къде и защо. Представляваше плосък твърд диск, по-голям от монетата от Съединените американски щати, но въпреки това достатъчно малък, за да се побира в шепа. По края му бяха изписани букви, които никой не беше в състояние да разчете, а в средата, върху два застъпващи се кръга, бе гравирана картата на Земята, два континента в едната полусфера и още два в другата, с пети континент в долната част на света и в двата кръга и няколко големи острова, разхвърляни из океана. Може би някои от тях също бяха континенти — Лолър не разбираше добре къде минава границата между голям остров и континент.

Той посочи левия от двата кръга и каза:

— Вероятно Египет се е намирал тук — в средата на това място. А Гърция трябва да е някъде тук. А това трябва да са Съединените американски щати, тук, от другата страна. Малкият метален кръг е монета, която са използвали в Съединените щати.

— За какво?

— Като пари. Монетите са били пари.

— А ръждясалото нещо?

— Оръжие. Нарича се пистолет. Изстрелва малки стрели, които се казват куршуми.

Тя потрепери едва забележимо.

— Имаш само тези шест предмета от Земята и един от тях е оръжие! Но те са били такива, нали? Воювали са непрестанно помежду си. Избивали са се, причинявали са си страдания.

— Някои от тях да, особено в древни времена. По-късно нещата, предполагам, са се променили. — Лолър посочи грубия каменен къс, последната си ценност. — Този камък е от някаква стена, вдигната между две страни, заради война. Нещо като стената, която имаме на нашия остров. Но след време настъпил мир, стената била съборена и всички празнували, а такива късчета като това тук били запазени, за да напомнят на идните поколения. — Лолър сви рамене. — И те са били хора като нас. Едни добри, други лоши.

— Само че светът им е бил различен.

— Ами да. Странно и красиво място.

— Когато говориш за Земята, изражението ти се променя. Погледът ти става друг, видях го още онази вечер край залива, когато разговаряхме за това дали сме изгнаници. Има някакъв блясък в очите, и тъга също. Ти каза, че според някои хора Земята била райско кътче, а други я смятали за кошмарен свят, от който всички искали да избягат. Сигурно си от първите.

— Не — възрази Лолър. — Обясних ти: не зная какво е представлявала Земята. Вероятно към края си е била доста населена, мръсна и шумна, а може би хората са започнали да емигрират на други светове. Не зная със сигурност. Предполагам, че никога няма да научим истината. — Млъкна и я погледна внимателно. — Единственото, което знам, е, че някога е била наш дом. Никога не бива да го забравяме. Нашият истински дом. Колкото и да се опитваме да си внушим, че Хидрос е родният ни свят, тук ние сме само гости и нищо повече.

— Гости? — повтори Съндайра.

Стоеше съвсем близо до него. Сивите й очи блестяха, устните й бяха влажни. На Лолър му се стори, че гърдите й се повдигат и спускат по-учестено от обикновено под тънката блуза. Дали не си въобразяваше? Или тя искаше да се притисне към него?

— Чувстваш ли се у дома на Хидрос? — попита той. — Като в истински дом?

— Разбира се. А ти?

— Ще ми се да можех.

— Но ти си се родил тук!

— Е, и?

— Не те разбирам…

— Приличам ли ти на хрилест? На гмурец или месеста риба? Те се чувстват у дома тук. Това е тяхната родна планета.

— И твоята също.

— Все още не разбираш.

— Но се опитвам. Бих искала.

Сега беше моментът да я прегърне. Да я притисне, да я погали, да я докосне тук-там, да я целуне, да накара нещата между тях да започнат. „Тя иска да те разбере — рече си той. — Дай й възможност“.

Но тогава в главата му отекна гласът на Делагард: „Освен това се е залюбила с Кинверсон, нали? Щом ще ни е от полза, защо да ги разделяме?“

— Да — промълви той с внезапно охладнял глас. — Много въпроси, но малко отговори. Не е ли така винаги? — Изведнъж му се прииска да остане сам. Чукна с пръст по кратунката с тинктура. — Това ще ти стигне за две седмици, до времето, когато потеглим. Ако кашлицата се появи отново, намини да те видя.

Тя го погледна леко учудена и объркана. Но след това се усмихна, благодари му и си тръгна.

„По дяволите — изруга Лолър наум. — По дяволите! По дяволите! По дяволите!“


— Корабите са почти готови, а разполагаме с още цяла седмица — каза Делагард. — Хората ми си скъсаха задниците от работа, за да ги подготвят.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Антон Райзер
Антон Райзер

Карл Филипп Мориц (1756–1793) – один из ключевых авторов немецкого Просвещения, зачинатель психологии как точной науки. «Он словно младший брат мой,» – с любовью писал о нем Гёте, взгляды которого на природу творчества подверглись существенному влиянию со стороны его младшего современника. «Антон Райзер» (закончен в 1790 году) – первый психологический роман в европейской литературе, несомненно, принадлежит к ее золотому фонду. Вымышленный герой повествования по сути – лишь маска автора, с редкой проницательностью описавшего экзистенциальные муки собственного взросления и поиски своего места во враждебном и равнодушном мире.Изданием этой книги восполняется досадный пробел, существовавший в представлении русского читателя о классической немецкой литературе XVIII века.

Карл Филипп Мориц

Проза / Классическая проза / Классическая проза XVII-XVIII веков / Европейская старинная литература / Древние книги