Читаем Лицето над водата полностью

Лолър стоеше насред корабостроителницата и гледаше водата, където се поклащаше целият флот на Делагард, с изключение на кораба, вдигнат на сух док, за да му почистят корпуса.

— Говориш в преносен смисъл, надявам се? — подметна Лолър.

— Какво? О, да. Много смешно, докторе. Слушай, при мен всички се трудят здравата, дори жените. Може да се изказвам малко вулгарно, но такава е истината. Искаш ли да видиш какво сме направили?

— Знаеш ли, че никога не съм се качвал на кораб? Само на малки рибарски лодки, коракли, салове.

— Винаги има първи път. Хайде. Ще ти покажа флагмана.

Когато се качи на кораба, Лолър установи, че е по-малък, отколкото изглеждаше откъм брега. И въпреки това беше достатъчно просторен. Приличаше на миниатюрен остров. Лолър усещаше, че се поклаща лекичко под краката му. Килът бе изработен от същата яка водораслова дървесина, от която и самият остров: продълговати невероятно здрави летви, завързани една за друга, в цепнатините бяха натъпкани кълчища. От външната страна на корпуса имаше съвсем друг вид кълчища. Също както островният вал беше покрит с мрежа от живи водорасли, наричани морски пръсти, които непрестанно се обновяваха и сплитаха, докато океанът не спираше да атакува стената, също както летвите от дъното на залива се подсилваха от слой защитни водорасли, по същия начин плътна зелена мрежа от морски пръсти обгръщаше стените на корпуса и се издигаше почти до перилата. Късите дебели синьо-зелени тръбички на водораслите, които Лолър по-скоро би оприличил на малки шишенца, отколкото на пръсти, загръщаха кораба в дебело четинесто покривало, което надолу достигаше под ватерлинията. Палубата беше съвсем равна, изработена от по-тънки и гъвкави дъски и грижливо херметизирана, за да не позволява на вълните да мокрят трюма. От средната палуба се издигаха две мачти. Люкове отпред и отзад намекваха за тайнствени помещения някъде долу.

Делагард заговори:

— Засмолихме палубата и горната част на корпуса. Може да срещнем доста силни бури, пътешествието няма да е от леките. Ако сме добре подготвени, ще избегнем дори Вълната.

— Това междуостровно плаване ли ще е? — попита Лолър.

— Да, макар че може да не е между островите, които бихме искали. Понякога пътуване като това може да продължи до другия край на света.

Лолър не разбра точно какво има предвид Делагард, но реши да не го разпитва. Делагард го поведе с решителна крачка по палубата, като не спираше да го засипва с непознати термини: това е каюткомпанията, салон на горната палуба, мостик, бак, квартердек, бушприт, брашпил, скрипец, подемен кран. Тук имаме рибарски куки и канджи, това е щурвалът, това там компасът. Долу са каютите на екипажа, трюмът, магнетроновата кабина, радиорубката, дърводелската работилница, и още и още. Лолър почти не го слушаше. Повечето от тези термини не значеха нищо за него. Това, което го изненада и смути, бе колко е тясно и наблъскано долу. Беше привикнал със самотата и спокойствието на своя ваарг. Тук щяха непрестанно да си дишат във вратовете. Опита се да си представи какво ще е да изкара в тази лодка две, три, дори четири седмици. Насред открития океан, без никаква суша, докъдето поглед стига.

Това не е лодка, припомни си той. Това е кораб. Кораб, създаден да броди из океаните.

— Какви са последните вести от Салимил? — попита Лолър, когато Делагард най-сетне го изведе от клаустрофобичните дълбини.

— Даг приказва в момента с тях. Тази сутрин трябваше да свикат общо събрание. Предполагам, че ще ни вземат без проблеми. Там имат много място. Миналата седмица разговарях със сина ми Райли. Съобщи ми, че четирима от членовете на съвета определено са на наша страна и други двама са склонни също да ни подкрепят.

— От колко?

— От деветима.

— Изглежда добре. — Щяха да ходят на Салимил значи. Какво пък, така да бъде. Опита се да си представи остров Салимил — навярно беше като Сорве, макар да казваха, че е по-голям и по-величествен. Представяше си как подрежда медицинските си инструменти във ваарга край брега, приготвен за него от колегата доктор Никитин. Лолър бе разговарял с Никитин много пъти по радиото. Чудеше се какво ли ще е, когато се запознаят. Салимил — това беше добре. Дано само Райли Делагард знаеше какво говори и наистина да ги приемат. Спомни си, че другият син на Делагард, Кенди, също бе уверен, че ще ги приемат на Велмис, а се оказа, че греши.

Сидеро Волкин излезе с накуцване на палубата и се обърна към Делагард:

— Даг Тарп те чака в канцеларията ти.

Делагард се ухили.

— Ето го жадувания отговор. Да слизаме на брега.

Но Даг вече бе тръгнал да ги пресрещне на пристана и в момента, в който Лолър съгледа изопнатото пребледняло лице на радиста, вече знаеше какъв е отговорът от Салимил.

— Е? — попита въпреки това Делагард.

— Отказват ни. С пет срещу четири гласа. Оправдават се, че не им достига питейна вода. Лятото било сушаво и прочее. Предлагат ни да вземат шестима.

— Копелдаци! Майната им!

— Това ли искаш да им предам? — попита Тарп.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Антон Райзер
Антон Райзер

Карл Филипп Мориц (1756–1793) – один из ключевых авторов немецкого Просвещения, зачинатель психологии как точной науки. «Он словно младший брат мой,» – с любовью писал о нем Гёте, взгляды которого на природу творчества подверглись существенному влиянию со стороны его младшего современника. «Антон Райзер» (закончен в 1790 году) – первый психологический роман в европейской литературе, несомненно, принадлежит к ее золотому фонду. Вымышленный герой повествования по сути – лишь маска автора, с редкой проницательностью описавшего экзистенциальные муки собственного взросления и поиски своего места во враждебном и равнодушном мире.Изданием этой книги восполняется досадный пробел, существовавший в представлении русского читателя о классической немецкой литературе XVIII века.

Карл Филипп Мориц

Проза / Классическая проза / Классическая проза XVII-XVIII веков / Европейская старинная литература / Древние книги