Лицето над водата

— Правя каквото ми е по силите. — Лолър винаги се притесняваше, когато пациентите му благодаряха. В повечето случаи се чувстваше като касапин, подхождащ към проблемите им с примитивни, дори праисторически методи, докато на другите планети — доколкото бе чувал от хората, които пристигаха на Хидрос — лекарите разполагаха с всякакви чудодейни средства за лечение. Използваха звукови вълни и електричество, радиация и разни други методи, надхвърлящи предела на неговите познания, и имаха лекарства, които можеха да излекуват за пет минути. А той трябваше да се справя с приготвени в домашни условия мехлеми и отвари от разни морски растения, импровизирани инструменти от дърво с оскъдна добавка на желязо или никел. Но поне й бе казал истината — че прави, каквото е по силите му.

— Докторе, ако има нещо, с което да ти помогна, само ми кажи.

— Много мило от твоя страна — отвърна Лолър.

Неяна излезе и на нейно място се появи Нико Талхейм. Талхейм, също като Лолър, бе роден на Сорве, беше от Основателите, пето поколение местен жител, с корени в предколониалните дни — един от водачите на острова, безцеремонен червендалест тип с къс дебел врат и яки плещи. С Лолър бяха приятели от деца и все още поддържаха добри отношения. Седем от жителите на острова бяха от техния род, почти една десета от цялата островна популация — бащата на Нико, жена му, сестра му и трите му деца. Рядко се случваше в семейство да се родят три деца. Преди няколко месеца сестрата на Нико се бе присъединила към монахините и сега се наричаше сестра Бода. Талхеймови не бяха никак доволни от постъпката й.

— Абсцесът продължава ли да тече? — попита Лолър.

Талхейм имаше възпаление под лявата мишница. Лолър смяташе, че го е ужилило нещо от залива, но Талхейм отричаше. Абсцесът не спираше да расте и да изпуска гнойна секреция. Лолър го бе отварял вече три пъти, за да го почисти, но всеки път той се инфектираше отново. След последния неуспешен опит Лолър накара плетача Хари Травиш да изработи малка тръбичка от морска пластмаса и я постави в раната от последното отваряне, за да я дренира.

Сега повдигна превръзката и огледа възпалението. Кожата около тръбичката бе зачервена, топла при допир.

— Скъсва ме от болка — оплака се Талхейм.

— Не виждам подобрение. Вземаш ли лекарството?

— Разбира се.

Но гласът му не звучеше убедително.

— Нико, твоя работа е дали ще го правиш — каза с лек укор Лолър. — Но ако инфекцията се разпространи, може да се наложи да ти отрежа ръката. Мислиш ли, че ще се справиш само с дясната?

— Че то лявата за нищо не я бива, Вал.

— Щом казваш.

— Ох! — изпъшка Талхейм, когато Лолър отново докосна раната. — Може да съм пропуснал ден-два. Съжалявам, Вал.

— Ако продължаваш в същия дух, скоро ще съжаляваш много повече.

Започна да почиства отвора на дренажа с бавни движения, сякаш резбоваше дърво. Талхейм стискаше зъби.

След като Лолър свърши, Талхейм неочаквано се оживи и попита:

— Вал, познаваме се от доста време, нали?

— От близо четирийсет години.

— И на никой от двама ни не му е хрумвала идеята да замине за друг остров.

— Поне не на мен — отвърна Лолър. — А и нали съм доктор тук.

— Да. На мен също ми харесваше на Сорве.

— Да де — рече Лолър. Накъде ли биеше приятелят му?

— Знаеш ли, Вал — продължи Талхейм. — Мислех си за това преместване. Хич не ми се нрави. Направо се поболявам.

— На мен също не ми харесва, Нико.

— Тъй де. Но ми изглеждаш примирен.

— Какъв друг избор имам?

— Може да има един, Вал.

Лолър го погледна, очакваше продължението.

Талхейм заговори:

— Чух какво каза на събранието. Когато разправяше, че да се бием с хрилестите е изгубена кауза. Тогава не бях съгласен с теб, но като премислих, разбрах, че си прав. И въпреки това продължавах да се питам няма ли някакъв друг начин поне някои от нас да останем тук.

— Какво?

— Говоря за десетина-дванайсет души, които да се скрият в далечния край, където живеят Сестрите. Ти, аз, моето семейство, Катцинови, Хейнови — ще сме достатъчно. Все свестни хора, никакви търкания, стари приятели. Ще се притаим, няма да се показваме пред хрилестите, ще ловим риба зад носа и ще се опитваме да живеем както преди.

Идеята беше толкова безумна, че в първия миг завари Лолър неподготвен. Всъщност за момент дори бе изкушен. Да останат да живеят тук? Където бяха израсли и всичко им бе познато? Хрилестите никога не ходеха до далечния край на острова. Можеше въобще да не ги забележат…

Не.

Безумието на плана се стовари върху него със силата на Вълната. Не беше нужно хрилестите да ходят до онази част на острова, за да знаят какво се случва там. По някакъв необясним начин те бяха в течение на всичко, което ставаше на острова. Щяха да ги открият за пет минути и да ги изхвърлят в морето. Пък и дори да не го направеха, как щяха да живеят останалите тук — без връзка с останалите острови? Не. Невъзможно, абсурдно.

— Как мислиш? — попита Талхейм.

Лолър наистина помисли, преди да отговори.

— Прощавай, Нико. Но мисля, че е също толкова тъпо, колкото предложението на Нимбър да откраднем някой от техните идоли и да го използваме като разменна монета в преговорите.