Лицето над водата

— Не им казвай нищо! Няма да си губя времето с тях, нито ще им пращам шестима от нашите! Всички или никой — където и да отидем. — И погледна Лолър.

— Кой е следващият? — попита Лолър. — Шактан? Кагерам? — Произнасяше имената на островите с лекота, ала не знаеше нито къде се намират, нито как изглеждат.

— И там ще чуем същия отговор — отвърна троснато Делагард.

— Въпреки това бих могъл да опитам с Кагерам — предложи Тарп. — Те са доста свестни хора. Бях там преди десетина години и предполагам, че не са…

— Кагерам да върви по дяволите! — прекъсна го Делагард. — И те също имат съвет. Ще им трябва цяла седмица да се съберат и да гласуват. Нямаме толкова време. — Делагард потъна в размисъл. Приличаше на човек, който извършва невероятно сложни изчисления наум. Очите му бяха притворени, гъстите вежди — сключени. Край него се възцари тишина, която го обгърна като защитна черупка.

— Грайвард — произнесе той накрая.

— Но до Грайвард има осем седмици път — възрази Лолър.

— Грайвард? — попита Тарп. — Искаш да се свържа с Грайвард?

— Не ти. Аз. Аз ще говоря с тях, направо от кораба. — Делагард млъкна и се замисли. Отново придоби изражението на математик, погълнат от формули. — На Грайвард имам братовчеди. Зная как да разговарям с моите братовчеди, за Бога! И какво да им предложа. Те ще ни вземат. Може да сте сигурни в това. Няма да ни създадат никакви проблеми. Отплаваме за Грайвард!

Лолър го гледаше как крачи по кораба.

Грайвард? Грайвард?

Не знаеше почти нищо за него — остров в далечния край на същата група, към която принадлежеше и Сорве, и който прекарваше по-голямата част от времето си в Червено море. Беше най-отдалеченият остров, до който плаваха кораби от Сорве.

В училище Лолър бе учил, че общо четирийсет от островите на Хидрос имат човешка популация. Може би сега броят им бе нараснал до петдесет или шейсет, но той не знаеше. Истинският брой навярно бе дори по-голям — след Шаликомо хората се опасяваха от пренаселване на островите и винаги когато популацията на някой остров достигнеше критични граници, десетина-петнайсет души се местеха на друг. Заселниците рядко установяваха радиовръзка с останалите острови, най-често просто защото не разполагаха с нужната апаратура. Така че броят беше приблизителен. Можеше да са дори осемдесет, сто. Разпръснати из цялата планета — планета, по-голяма отколкото е била Земята. Връзките между островите бяха спорадични и непостоянни, особено между тези от различни островни групи. Дори островните съюзи бяха временно явление, тъй като островите плаваха непрестанно из целия свят.

Веднъж, много отдавна, група хора опитали да построят свой остров, за да живеят без постоянното присъствие на хрилести. Разучили конструкцията на един от островите и започнали изплитането на основата, но още в самото начало островът им бил нападнат от страховити морски чудовища, които го разрушили. Десетина души загинали. Всички смятаха, че чудовищата са били пратени от хрилестите, които очевидно не харесваха идеята хората да разполагат със собствени, независими морски убежища. Никой не бе опитал отново.

Грайвард, помисли си Лолър. Както и да е. Пък и каква разлика можеше да има? Все щеше да успее да се адаптира, където и да се настанят. Но дали наистина на Грайвард щяха да ги посрещнат по-радушно? И щяха ли да могат да го открият в огромното пространство между Родното море и Червено море? Какво пък — това бе грижа на Делагард. Защо да се безпокои? И без това нищо не зависеше от него.

Докато крачеше бавно към ваарга, го застигна ниският дрезгав глас на Гаркид.

— Докторе? Доктореее?

Беше се натоварил с два огромни вързопа, натъпкани с водорасли, и се поклащаше под тежестта им. Лолър спря и го изчака. Гаркид го застигна и тръшна вързопите в краката му. Беше дребен и жилав, по-нисък от Лолър, та се налагаше да извива шия, за да го погледне. Усмихна се и белите му зъби лъснаха на фона на мургавото си лице. Имаше нещо момчешко и невинно в лицето му.

— Какво е това? — попита Лолър, загледан във водораслите, зелени, червени и жълти, набраздени от ярки пурпурни вени.

— За теб, докторе. Лекарства. Ще ти потрябват, когато заминем.

Гаркид се ухили. Изглеждаше ужасно доволен от себе си.

Лолър коленичи и разрови мокрите водорасли. Някои му бяха добре познати. От синкавото се получаваше отлично болкоуспокояващо, а това с черните ленти се използваше за антисептични разтвори. А ето това — да, то бе тръпнитревче. Без никакво съмнение. Добрият Гаркид. Лолър вдигна глава и за един кратък миг му се стори, че забелязва в очите на Гаркид нещо повече от момчешки наивитет.

— За кораба, като заминем — повтори той, макар да беше ясно, че Лолър е разбрал. — Тези са добри, стават за лекарства. Реших, че ще ти трябват повечко.

— Чудесна работа си свършил — одобри Лолър. — Отнеси ги, ако обичаш, в моя ваарг.