Лицето над водата

— Ще дойда — обеща тя. — Ще ми се пак да разгледам твоята колекция от Земята.

— Разбира се, стига да искаш. Ако тези неща те интересуват, ще ти разкажа всичко, което знам за тях. Знаеш ли, повечето хора бързо се отегчават.

— Не знаех, че си толкова запленен от Земята. Не познавам друг, който да се занимава с тази тема. За повечето от нас тя е само една планета, обитавана много отдавна от нашите предци. Нещо недостижимо, неразбираемо. Дори не се замисляме как са живели нашите прапрапрапрародители на нея.

— Не и аз — възрази Лолър. — Но не зная защо. Мисля за всякакви неща, колкото и да са недостижими. Като например какво е да живееш на суша. Да вървиш по земя, почва, от която растат растения, някои от тях двайсет пъти по-високи от човек.

— За дърветата ли говориш?

— Да, за дърветата.

— Чувала съм за тях. Невероятни неща. Стеблата им са толкова дебели, че едва ги обхващаш с ръце. И имат твърда кора. Наистина невероятно.

— Говориш така, сякаш си ги виждала.

— Аз ли? Не. Как бих могла? Родена съм на Хидрос, също като теб. Но познавам хора, които са живели на светове със суша. Когато бях на Симбалимак, прекарах известно време с един мъж, който дойде от Слънчев изгрев, и той ми разказваше за горите, птиците, планините и всички други неща там. За дървета. Насекоми. Пустини. Невероятно.

— Мога да си представя — отвърна Лолър. Още един разговор, който не му помагаше. Не искаше да слуша за дървета, птици и планини, нито за някакъв мъж от Слънчев изгрев, с когото тя е прекарала известно време на Симбалимак.

Съндайра го гледаше някак странно. Настъпи продължителна и неловка пауза, в която бе скрит някакъв подтекст, само дето той не го долавяше.

И тогава тя заговори, с променен тон:

— Никога не си бил женен, нали, докторе?

Въпросът го завари неподготвен.

— Бях, веднъж. Но не за дълго. Беше доста отдавна и се оказа грешка. А ти?

— Никога. Не виждам смисъл в това. Да се обвържеш с друг човек… за мен е неразбираемо.

— Казват, че е възможно — рече Лолър. — Виждал съм при други да се получава. Но разбира се, аз лично нямам голям опит в тази насока.

Тя кимна замислено. Изглежда, се бореше с някаква мисъл. Също и той, но знаеше какво е — неохотата да прекрачи бариерата, с която бе градил самотното си съществуване, след като Мирейл го напусна, нежеланието да се изложи на риска от нови страдания. Беше свикнал със своя монашески, подложен на строга дисциплина живот. И не само това, смяташе, че този живот съответства на най-дълбоките му желания. Никакви рискове и никакви загуби. Дали тя очакваше да направи първата стъпка? Така изглеждаше. Но щеше ли да я направи? Можеше ли да я направи? Как да се измъкне от апатичното си, лишено от вълнения съществуване?

От юг полъхна ветрец, обгърна го с аромата на влажните й коси и разтвори леко наметалото, — отдолу тя беше съвсем гола. Оранжевата светлина на залязващото слънце озаряваше мургавата й кожа, превръщаше тънкия мъх по нея в златист прашец, гърдите й се подаваха леко през разтвореното деколте. Тялото й бе все още мокро от плуването. Малките й зърна се бяха втвърдили от повея. Изглеждаше толкова гъвкава, стегната, съблазнителна.

Искаше я, в това нямаше и капчица съмнение. „Чудесно. Продължавай тогава. Вече не си на петнадесет. Сега трябва да й кажеш: «Защо да чакаме да стане утре? Ела във ваарга ми и ще ти дам лекарство. А след това ще вечеряме и ще пийнем по нещо. Ще ми се да се опознаем по-добре».“ И да поеме нещата в свои ръце. Лолър почти чуваше думите да отекват във въздуха, сякаш вече ги беше произнесъл.

Но точно в този момент на пътеката откъм морето се появи Гейб Кинверсон. Мъкнеше тежките рибарски такъми и беше навлякъл дебели непромокаеми дрехи, предназначени да го пазят от ударите на острите пипала. Под едната си мишница държеше сгънато платно. Спря, постоя неподвижно няколко секунди на десетина метра от тях, надвиснал като щръкнал от морето риф, който излъчва усещането за заплаха, за скрита опасност, за потенциално нещастие.

— Тук си била значи — каза на Съндайра. — Търсих те. Добра вечер, докторе. — Гласът му бе спокоен, безизразен, загадъчен. Гейб повика Съндайра с жест и тя тръгна към него, без колебание.

— Беше ми приятно да си побъбрим, докторе — подметна през рамо.

— И на мен — отвърна той.

Кинверсон сигурно я викаше да му помогне с кърпенето на платното.

Ами да. Сигурно.

Тази нощ го споходи единият от двата съня за Земята. Имаше един мъчителен и втори — не чак толкова неприятен. Явяваха му се веднъж месечно, понякога и по-често.

Това беше по-лекият сън, онзи, при който той крачеше по земната повърхност, върху твърда и неподатлива суша. Беше бос и малко преди това бе валяло и почвата бе мека и топла, а когато зарови пръсти в нея, видя как се разтваря между тях, също както се разтваряше пясъкът на крайбрежната ивица. Но почвата на Земята бе тъмна на цвят и доста по-тежка. Освен това потъваше леко под стъпалата му по начин, който му се стори странен.