Лицето над водата

Делагард бавно вдигна глава. На бледата трепкаща светлина на огъня лицето му изглеждаше по-масивно, отколкото беше, сенките озаряваха гънките на шията му и превръщаха потъмнялата кожа на бузите му в увиснали торбички. Очите му бяха малки, блещукащи, уморени.

— Така ли смяташ?

— Без капчица съмнение. Те наистина са решили да се отърват от нас. Нищо няма да ги накара да се откажат.

— Те ли ти го казаха?

— Не беше необходимо. Живея на този остров достатъчно дълго, за да зная, че когато решат нещо, то ще стане. Ти също.

— Вярно. — Делагард въздъхна замислено. — Прав си.

— Време е да приемем реалността такава, каквато е. Няма никакъв шанс да върнем предишното положение. Така ли е, Делагард, кажи ми искрено? За Бога, има ли някаква надежда?

— Мисля, че няма.

— Тогава защо не престанеш да се преструваш, че има? Трябва ли да ти припомням какво са направили на Шаликомо, когато хората отказали да изпълнят нареждането им?

— Онова е било на Шаликомо, много отдавна. А сега сме на Сорве.

— Но хрилестите са си хрилести. Или искаш още едно Шаликомо — тук?

— Знаеш отговора на този въпрос, докторе.

— Знам го. Но и ти знаеше от самото начало, че няма никаква надежда да ги накараш да се отметнат от решението си. Обаче не можеше да не опиташ, нали? Само за да покажеш на всички колко си загрижен заради кашата, която забърка сам.

— Смяташ, че искам да ви заблудя, така ли?

— Точно така.

— Е, не си прав. Имаш ли представа как се чувствам след това, което причиних на всички ни? Чувствам се като отрепка, Лолър. Ти за какъв ме смяташ? За някакво кръвожадно животно? Мислиш си, че просто ще повдигна рамене: съжалявам, хора, имах някои добри идеи относно гмурците, но не се получи и сега ще трябва да се махнем оттук, прощавайте за причинените неприятности и всичко хубаво. Докторе, Сорве е мой роден дом. Длъжен бях да покажа на всички, че поне ще се опитам да поправя стореното.

— Хубаво де. Опита. И двамата опитахме. И не стигнахме доникъде, както и следваше да се очаква. А сега какво смяташ да правиш?

— Какво очакваш от мен?

— Казах ти вече. Край на празните приказки, че ще им целуваш плавниците и ще ги молиш за прошка. Време е да се замислим как ще си тръгнем оттук и къде да идем. Делагард, заеми се с плановете за евакуация. Ти ни причини това. И ти трябва да го поправиш.

— В интерес на истината — заговори с многозначителен глас Делагард, — вече работя по този въпрос. Тази нощ, докато ти преговаряше с хрилестите, пратих вест на три от корабите ми, които плават в околността, да променят курса си и да се отправят насам, за да ни натоварят.

— Натоварят закъде?

— Дай да ти сипя още малко. — Делагард напълни чашата на Лолър, без да чака потвърждение. — Искам да ти покажа нещо.

Отвори един шкаф и извади морска карта. Всъщност картата представляваше ламиниран пластмасов глобус с диаметър петнайсетина сантиметра, изработен от десетина разноцветни парчета, слепени и напаснати с невероятно умение. От вътрешността се долавяше слабото потракване на часовников механизъм. Лолър се наведе към глобуса. Морските карти бяха редки и ценни неща. Никога не бе имал възможността да огледа някоя такова близо.

— Изработена е от Димас, бащата на Оньос Фелк, преди петдесет години — обясни Делагард. — Дядо ми я купил от него, когато старият Фелк решил да се захване с корабна търговия и му потрябвали пари, за да построи кораби. Спомняш ли си флота на Фелк? Три кораба. Вълната ги погълна. Невероятна история — да платиш за корабите си с морска карта и после да ги изгубиш. Особено когато това е най-добрата карта, правена някога. Оньос би дал лявата си топка за нея, но защо да му я продавам? Позволявам му от време на време да я ползва.

Кръгли виолетови мъниста, големи колкото нокът на палец, пълзяха бавно нагоре-надолу по картата — бяха трийсет-четирийсет, може би дори повече, задвижвани от механизма вътре. Повечето следваха права линия, в посока към единия или другия полюс, но от време на време някое поемаше перпендикулярно на останалите, както се случва някой остров да заплава на изток или на запад, без да се откъсва от основното си движение към полюса. Лолър разглеждаше с почуда това творение на човешката изобретателност.

— Можеш ли да разчиташ картата? — попита Делагард. — Топчетата са островите. Това е Родното море. А този остров тук е Сорве.

Малка виолетова пъпка, която се отдалечаваше нагоре от екватора сред тъмнозеленото петно, в което плаваше — незначителна точица, мъничко мърдащо петънце. „Толкова дребно и толкова скъпо“, помисли Лолър.

— Целият свят е изобразен тук, поне както го разбираме. Това са обитаемите острови — виолетовите са заселени от хора. Това тук е Черно море, това е Червено, а ето там е Жълто.

— А къде е Лазурно море? — попита Лолър.

Делагард го погледна изненадано.

— По-нагоре, в другото полукълбо. Защо точно Лазурно море, докторе?

— А, нищо особено. Просто някой го спомена наскоро.