Лицето над водата

По необяснима причина корабът продължаваше да се държи над водата. Лолър беше сигурен, че все още подскачат като коркова тапа пред фронта на вълната, тъй като с цялото си тяло усещаше ускорението, което набираха. Непреодолима сила го притискаше към преградата, приковаваше го и не му позволяваше да помръдне. Корабът подскачаше и се премяташе като тресчица; сега вече бяха вътре във Вълната, килът ту сочеше нагоре, ту надолу и всичко, което не бе здраво закрепено на борда, се въргаляше с тропот около тях. Сякаш огромна ръка бе уловила кораба и го подхвърляше — и донякъде това бе самата истина. Отново и отново. Лолър с мъка си поемаше въздух, като че той, а не корпусът, се потапяше и изплаваше непрестанно. Надолу — нагоре. Сърцето му лумкаше като обезумяло. Зави му се свят, главата му внезапно олекна — но това поне прогони страха му. Пък и какъв страх, когато подскачаш и се премяташ така?

Кога най-сетне щяха да потънат? Сега? Сега? Сега?

А може би Вълната нямаше да ги освободи никога, щеше да ги носи безкрайно около този свят, да се върти вечно като колело, задвижвано от неизчерпаема сила?

Настъпи кратък миг на спокойствие. „Отървахме се — помисли си той, — вече плаваме“. Но не — беше само илюзия. След секунди главоломното въртене се възобнови, още по-силно отпреди. Лолър усещаше как кръвта му се стрелка между краката и главата и обратно. Дробовете го боляха. Ноздрите му пламтяха при всяко поемане на въздух.

Имаше кънтящи звуци, които идеха от вътрешността на кораба — вероятно търкалящи се мебели, — и други, по-силни бумтежи, които пък се чуваха отвън. От време на време в суматохата се долавяха и крясъци. Ревът на вятъра бе постоянен фон, или може би това бе поредната заблуда — че чува вятъра. Но чуваше несекващото ниско клокочене на Вълната. Чуваше тънко пискливо свистене, което преминаваше в ядно ръмжене. Не беше в състояние да определи какво поражда този звук, но предполагаше, че се дължи на някакъв гневен сблъсък между небето и водата в мястото, където се срещат. Или може би Вълната се състоеше от слоеве с различна плътност и отделните й компоненти, задържани единствено от общия устрем, водеха борба за надмощие помежду си?

Но най-сетне настъпи затишие — и този път продължи и продължи. „Потъваме — помисли Лолър. — Вече сме на петдесет метра под повърхността и се носим право към дъното. Всеки миг ще започнем да се давим. Ей сегичка водното налягане ще строши корпуса като крехка черупка и солената вода ще нахлуе в трюма. След секунда всичко ще приключи“.

Зачака нахлуването на черните води. Поне смъртта им щеше да е бърза и милостива. Силен удар в гърдите, бързо потапяне, няколко мъчителни глътки и после ще настъпи мрак. Никога нямаше да узнае заключителната част от тази трагична история — бавното потъване, причудливите създания от дълбините, които ще се вглеждат в тях и ще се питат дали стават за ядене.

Но все още нищо. Цареше пълен и необятен покой. Сякаш бяха легнали в дрейф извън времето, в страна на тишина и вечно безветрие. „Сигурно сме мъртви — помисли Лолър — и сега кръстосваме отвъдния свят, в който така и не можах да повярвам“. Засмя се и се огледа с надеждата да види отец Куилан, за да може да го попита: „Отче, така ли си го представяше? Безкраен дрейф в пустотата? Затворен в кораба, в който си издъхнал, с ясно съзнание, обгърнат от огромна и вечна тишина?“

Пак се засмя — на собствените си глупости. Отвъдният живот едва ли щеше да е продължение на познатия. Защото всичко наоколо бе такова, каквото го помнеше — виждаше краката си, ръцете и белезите по тях, чуваше собственото си дишане. Което означаваше само едно — че все още е жив. И че корабът е на повърхността. Вълната най-сетне ги бе отминала.

— Вал? — обади се нечий глас. — Вал, добре ли си?

— Съндайра?

Тя допълзя до него през тесния проход, запречен от изпопадали неща. Лицето й бе ужасно бледо. Изглеждаше замаяна. В очите й святкаха застинали пламъчета. Лолър се размърда, измъкна се изпод някаква дъска, която бе паднала върху него, и изпълзя от тясното си скривалище. Срещнаха се по средата на пътя.

— Божичко — прошепна тя. — Боже мили!

И се разплака. Лолър понечи да я прегърне и изведнъж осъзна, че също плаче. Притисна я в обятията си, сякаш за да ознаменува попадането им в този нов свят на чудновато, приказно спокойствие.

Един от люковете бе отворен и през него нахлуваше светлина. Ръка за ръка излязоха на открито.

Корабът плуваше насред морето, сякаш не се бе случило нищо. Палубата бе мокра и лъщеше — Лолър никога не я бе виждал толкова чиста: сякаш милиони трудолюбиви ръце я бяха търкали милиони години. Щурвалът, компасът, квартердекът, мостикът — всичко си беше на мястото. Дори мачтите, колкото и да не беше за вярване, си стърчаха, макар че предната бе изгубила една от реите си.