Лицето над водата

Пустото море напълно оправдаваше името си — никакви острови и коралови рифове, нито дори бури или облаци в небето. Горещо оранжево слънце, сияещо над равната синьо-зелена шир. Хоризонтът изглеждаше на милиони километри. Вятърът едва полъхваше. Приливните вълни идваха рядко и бяха слаби, само кротки гънки върху повърхността. Корабът ги преодоляваше без видимо усилие.

Морските обитатели също се бяха разредили. Куките на Кинверсон оставаха недокоснати, Гаркид вадеше празни мрежи. Нямаше дори водорасли. От време на време покрай кораба минаваше самотен сребрист пасаж риби или в далечината се мяркаха по-едри същества, но нямаше нищо, което да могат да уловят. Хранителните им запаси, състоящи се единствено от изсушени водорасли и риба, се топяха бързо. Делагард въведе дажби, смаляваше ги всеки ден. Над кораба надвисна опасността от глад. И от жажда, тъй като така и не бяха успели да изкарат на борда кофите в бурята преди Вълната. Сега, под вечно безоблачното небе, нивото на прясната вода в делвите се смаляваше неумолимо.

Лолър помоли Оньос Фелк да му покаже на картата къде се намират. Както винаги трудно разбираем, когато ставаше въпрос за любимата му наука, картографът посочи една точка на картата далеч навътре в Пустото море, почти по средата на разстоянието между екватора и предполагаемото разположение на Лицето над водата.

— Възможно ли е това? — попита Лолър. — Да сме стигнали толкова далече?

— Вълната се движи с невероятна скорост. Пътувахме с нея цял ден. Истинско чудо е, че корабът не се разпадна.

Лолър разглеждаше картата.

— Вече сме твърде далеч, за да се върнем, нали?

— Кой говори за връщане? Ти? Аз? Във всеки случай не и Делагард.

— Имам предвид, ако той искаше. Ако.

— По-добре да продължим напред. — Фелк се намръщи и поклати глава. — Нямаме избор. Зад нас е истинска пустош. Ще умрем от глад и жажда, преди да стигнем познати води. Единственият ни шанс е да намерим Лицето. Там може да има храна и прясна вода.

— „Може“?

— Казва ли ти някой? — Фелк разпери ръце.

— Ще ми отделиш ли една минутка, докторе? — каза Лео Мартело. — Искам да ти покажа нещо.

Лолър беше в каютата си и подреждаше документацията. Имаше три кутии с медицински картони на всичките шейсет и четирима колонисти от остров Сорве, повечето от които вероятно бяха загинали по време на бурята. Лолър бе водил люта битка с Делагард за правото да ги донесе на кораба, когато напускаха острова. Но какво да ги прави сега? Да ги задържи ли? С каква цел? Заради нищожния шанс петте изчезнали кораба да се появят като по чудо? Или защото бъдещите историци биха могли да ги използват?

Ако имаше някой, който да се интересува от историята на остров Сорве, това несъмнено беше Мартело. Може би той щеше да поиска тези безполезни документи за работата си над своя епос?

— Какво има, Лео?

— Заех се да пиша за Вълната — почна Мартело. — Това, което ни се случи, къде сме сега, накъде сме се отправили и прочее. Та ми се ще да прочетеш малко и да ми кажеш мнението си.

И се ухили притеснено. В очите му се четеше вълнение. Лолър осъзна, че Мартело ужасно се гордее със себе си, че очаква не обикновена похвала, а възторжени аплодисменти. Изведнъж му завидя — заради пламенната жизнерадостна натура, за безграничния ентусиазъм. Тук, по средата на едно отчаяно и може би обречено пътешествие, Мартело бе в състояние да пише поезия. Изумително!

— Не смяташ ли, че малко изпреварваш събитията? — попита Лолър. — Последния път, когато разговаряхме, пишеше за емиграцията от Земята и за първите колонизирани светове.

— Така е. Но предполагам рано или късно ще стигна момента с нашия живот на Хидрос и дългото плаване. Затова реших да го опиша, докато събитията са все още пресни в ума ми, вместо да чакам да остарея.

„Защо не, наистина?“ — помисли си Лолър.

Мартело бе оставил косата си да порасне и сега темето му бе покрито с къса кестенява четина. Изглеждаше десет години по-млад. Вероятно щеше да преживее още петдесетина години, ако корабът се добереше до суша. Дори седемдесет. Предостатъчно време, за да довърши много епоси. Но, разбира се, по-добре щеше да е, ако пресъздаде впечатленията си от Вълната още сега.

— Добре, дай да погледна — рече Лолър.

Прочете първите няколко реда и се престори, че преглежда останалото. Беше дълъг, надраскан с нервна ръка стихотворен изблик в същия непохватен сладникаво-сантиментален стил, с какъвто бяха пропити и другите произведения на Лео. Въпреки това един пасаж му прикова вниманието: