Лицето над водата

„Черен потоп от небето струеше,
лавина от дъжд, подгизнали дрехи.
И още безсилни да стъпиме здраво,
друг враг се насреща яви.
Вълната туй беше! Страха в нас пробуди,
Дъхът да ти секне, сърцето да спре!
Вълната!
Зловещ неприятел, противник омразен.
Стена на смъртта върху морската гръд.
Във трепет замряхме, стъписани спряхме,
А сетне, отчаяни, склонихме глава…“

Лолър вдигна глава.

— Много въздействащо, Лео.

— Струва ми се, че навлизам в нова територия — заговори възбудено Мартело. — Досега пишех на историческа тематика, а сега… всичко това е тук, ей тук точно. — Той вдигна ръце и разпери пръсти. — Трябваше само да грабна писалката и думите сами се изписваха върху хартията.

— Бил си вдъхновен.

— Да, това е точната дума. — Мартело срамежливо посегна към изписаните страници. — Мога да ти ги оставя, докторе, ако ги пазиш, разбира се.

— Не, не, предпочитам да почакам, докато си завършиш епоса. Още не си описал как излязохме на борда след бурята и установихме, че сме насред Пустото море.

— Смятам да го отложа — рече Мартело. — Докато не стигнем Лицето над водата. Тази част от пътуването не е толкова интересна, нали? Нищо особено не се случва. Но когато доближим Лицето…

И млъкна многозначително.

— Да? — подкани го Лолър. — Какво смяташ, че ще се случи?

— Чудеса, докторе. Чудеса, вълшебства, невъобразими неща. — Очите му сияеха. — Нямам търпение да пристигнем. Ще напиша такава поема, каквато само Омир е мечтал да сътвори. Самият Омир, докторе!

— Не се и съмнявам — каза Лолър.

Насред Пустото море върху тях се спусна облак крилати вещици, стотици, без никакво предупреждение. Нямаше никаква причина да ги очакват, от дни не бяха зървали жива твар.

Но един спокоен следобед корабът се озова обкръжен от вещици. Наизскачаха от водата и се събраха над палубата в гъсти облаци. Лолър беше при перилата. Щом чу познатото страховито жужене, клекна до предната мачта. Една огромна крилата вещица, дълга поне половин метър и дебела колкото ръката му, профуча покрай него като смъртоносен снаряд. Последваха я още няколко, разперили криле, сребристите им люсци блестяха.

Някои от съществата прехвърлиха палубата и цопнаха в морето от другата страна. Други се удряха в мачтите или в покрива на предната надстройка, блъскаха се в платната или падаха изтощени върху дъските, където продължаваха да пърхат гневно и да подскачат. Две се гърчеха съвсем наблизо и черните им очички святкаха злобно. Изведнъж във въздуха запърхаха още три, сетне и други се присъединиха към тях. Пътят му за отстъпление към люка беше отрязан. Можеше само да клечи притаен зад мачтата и да чака.

От другия край на палубата долетя болезнен писък, последван от още един. Той вдигна глава и видя Пиля Браун, увиснала на такелажа, да маха ръце срещу атакуващите я животинки. Едната й буза бе разкъсана и от раната шуртеше кръв.

Една вещица остърга ръката на Лолър, но не му направи нищо — люспите й бяха обърнати с острите краища на другата страна. Още една профуча над палубата тъкмо когато Делагард се подаваше от люка. Блъсна го право в гърдите, остави там широка кървава диря и тупна на дъските до него. Делагард стовари яростно подметка върху нея.

Още няколко минути корабът бе под непрестанния обстрел на тези живи копия. После вещиците изчезнаха. Над кораба легна покой, морето се успокои — гладка огледална повърхност, докъдето поглед стига.

— Проклети гадини! — изруга ядосано Делагард. — Ще ги изтребя всичките! Ще ги смажа до последната!

Кога? Когато Лицето над водата го направи властелин на цялата планета?

— Нид, дай да ти видя раната — викна Лолър.

Делагард махна с ръка.

— Драскотина. Дори не я усещам.

— Както кажеш.

От трюма излязоха Неяна Голджоз и Натим Гаркид и почнаха да почистват палубата от мъртвите и издъхващи вещици. Мартело, който бе получил дълбока рана на ръката и имаше няколко забити люспи в гърба, дойде при Лолър за преглед. Лолър го прати да чака пред лазарета. Пиля слезе от такелажа и той я прегледа набързо — кървава диря през бузата, друга, по-дълбока, под едната гърда.

— Ще трябват няколко шева — каза той. — Боли ли много?

— По-скоро щипе. Всъщност пари. Понася се.

И се усмихна. Лолър все още виждаше възторга в очите й, желанието й да му се хареса. Тя знаеше, че спи със Съндайра Тейн, но нямаше нищо против. Може би сега се радваше, че е пострадала от атаката на вещиците — това й осигуряваше вниманието му, възможност да я докосне. Лолър почти я съжали. Сляпата й обич го натъжаваше.

Делагард, с окървавени гърди, отиде при Неяна и Гаркид тъкмо когато се готвеха да изхвърлят платнището с мъртви вещици през борда.

— Чакайте малко! Не сме яли прясна риба от дни. Гаркид се облещи.

— Да не смяташ да ядеш крилати вещици, капитане?