Лицето над водата

Кинверсон вече беше на кърмата, а Делагард стърчеше на носа, неподвижен, разкрачен широко, все още под впечатленията на преживяното. Изглеждаше така, сякаш е пуснал корени в палубата, като че ли бе стоял на това място през цялото време, докато Вълната ги бе подмятала. Встрани от него, на десния борд, Оньос Фелк бе застанал по същия начин.

Един по един и другите подаваха глави от трюма — Неяна Голджоз, Дан Хендърс, Лео Мартело, Пиля Браун. След тях Лиз Никлаус, Гаркид — той май накуцваше, и отец Куилан. Пристъпваха предпазливо като сомнамбули и протягаха ръце, като че ли искаха да се уверят пипнешком, че корабът е невредим — докосваха мачтите, перилата, покрива на предната надстройка. Само Даг Тарп Не се виждаше никакъв. Лолър предположи, че е останал в радиорубката, за да се свърже с останалите кораби.

Останалите кораби? Нито един не се виждаше чак до хоризонта.

— Какво невероятно спокойствие — тихо каза Съндайра.

— Да, наистина. И пустош.

Навярно така е изглеждал светът в първия ден на Сътворението. Докъдето стигаше поглед — само плоско гладко море, синьо-зелено и спокойно, без вълни и зайчета — огромно гладко езеро. С преминаването си Вълната го бе лишила от всякаква енергия.

Небето бе сиво, самотно облаче се рееше далече на запад, където слънцето вече залязваше. Бледа светлина струеше зад хоризонта. От бурята, предхождала появата на Вълната, нямаше и следа.

А корабите? Другите кораби?

Лолър се огледа. Търсеше върху водата признаци за корабокрушение — строшени дъски, парчета от разкъсани платна, дрехи, дори плаващи със сетни сили моряци. Но не видя нищо. Веднъж вече, след онази тридневна буря, бе виждал такова море — без други кораби. Но тогава флотът бе разпилян от ветровете и им бяха нужни само броени часове, за да се съберат. Страхуваше се, че този път ще е различно.

— Ето го и Даг — подхвърли Съндайра. — Боже мили, виж му само физиономията!

Тарп тъкмо се подаваше от задния люк, бледен, с увиснали безпомощно ръце, обезсърчен. Делагард се отърси от вцепенението си, обърна се и му подвикна:

— Е? Какво става?

— Нищо. Нямам новини. — Говореше с едва доловим шепот. — Нито звук. Опитвах безкрайно много пъти. Обади се, „Богиньо“, викам „Звезда“, чуваш ли ме, „Луна“, „Кръст“. Говори „Кралица“. Обадете се, обадете се. — Тръсна глава. — И нито звук. Никакъв отговор.

Лицето на Делагард посивя.

— Нито един?

— Нито един, Нид. Никакъв отговор. Не зная къде са.

— Апаратът ти е повреден.

— Свързах се с островите. Говорих с Кентръп. С Кагерам. Вълната е била наистина страховита, Нид. Наистина.

— Но моите кораби…

— Нищичко.

— Моите кораби, Даг!

Делагард обезумя. Втурна се към Тарп, сякаш искаше да го удуши, че му носи такива новини. Кинверсон обаче го спря.

— Слизай долу! — нареди разтрепераният Делагард на Даг. — Продължавай да ги търсиш.

— Безполезно е.

— Моите кораби! Това са моите кораби! — Делагард се изтръгна от ръцете на Кинверсон и изтича при перилата. За един кратък миг Лолър си помисли, че ще се хвърли във вълните. Но Делагард просто искаше да удари някого. Стисна юмруци и заудря перилата, толкова силно, че една от летвите се счупи. — Моите кораби! — хлипаше Делагард.

Едва сега до съзнанието на Лолър достигна смисълът на ставащото. Корабите, да. С всичките хора на тях. Той се обърна към Съндайра и съзря съчувствие в погледа й. Тя знаеше каква болка изпитва. Но как бе възможно да го разбира? Те всичките й бяха чужди, до един. За него тези хора бяха миналото, досегашният живот, такъв какъвто е бил, за добро и лошо. Нико Талхейм, баща му Сандор, Бамбър Кадрел, Суейнърови, Танаминдови, Брондо, нещастните Сестри, Волкин, Янез, Стайвол, всичките, които олицетворяваха детството му, юношеските години, зрялата възраст. Обитателите на всички негови спомени — изчезнали безвъзвратно. Нима тя можеше да го проумее? Та тя не беше част от отдавна основаната им колония! Беше напуснала своя остров още като малка и бе пътувала по широкия свят, без да поглежда назад. Не можеше да знае какво е да изгубиш всичко, което си имал.

— Вал… — почна тя тихо.

— Остави ме, моля те.

— Ако мога да ти помогна с нещо…

— Не можеш — отряза я той.

Мракът се спускаше отново. Но този път Хидроският кръст беше увиснал под странен ъгъл, някак накриво, от югозапад на североизток. Не полъхваше никакъв ветрец. „Кралицата на Хидрос“ се поклащаше лекичко в спокойното море. Всички бяха на палубата. Никой не си бе направил труда да вдига платната, макар че от бурята бяха изминали часове. Всъщност какъв смисъл от платна в това абсолютно безветрие?

— И къде според теб сме сега? — обърна се Делагард към Оньос Фелк.

— На око ли да преценя, или да извадя инструментите?

— Кажи какво смяташ, Оньос.

— В Пустото море.

— Това и сам го зная. Дай ми координати.

— Да ти приличам на магьосник?

— Не. Приличаш ми на глупак. Поне ми кажи дължината. Погледни шибания Кръст.

— Много добре го виждам — отвърна раздразнено Фелк. — И той ми казва, че сме на юг от екватора и много по на запад, отколкото преди да ни докопа Вълната. За по-добра преценка трябва да сляза долу за инструментите.