Лицето над водата

Но запасите от тинктурата също бяха започнали да намаляват и това, изглежда, бе по-сериозен проблем, отколкото недостигът на вода, поне за него. Защото винаги имаше надежда, че ще завали, утре или през някой от следващите дни. Ала по тези места нямаше почти никакви водорасли, камо ли тръпнитревче.

Лолър се бе надявал да попълни запасите си, когато пристигнат на Грайвард. Но сега се оказа, че въобще не плават нататък. Разполагаше с тинктура само за няколко седмици. Може би дори по-малко.

А след това? Какво ще прави?

Междувременно започна да смесва розовата течност с морска вода.

Съндайра продължи да му разказва за детството си на Кхамсилейн, за буйните младежки години, за амбициите, надеждите и провалите си. Седяха часове в здрача на трюма, изтегнали крака между сандъците и сплели ръце като млади любовници, докато корабът се плъзгаше едва-едва по гладкото море. От време на време тя питаше за неговия живот и той й разказваше за детството си, за момчешките си мечти и за това как бавно и постепенно в него се е формирал образът на бъдещия островен лекар.

Ала един следобед, когато слезе в трюма, за да прерови запасите си, чу откъм тъмния ъгъл стонове и възбудено пъшкане. Идваха точно от тяхното тайно местенце. Неяна бе на мачтите, Лиз в камбуза, Пиля се разхождаше по палубата. Единствената друга жена на борда беше Съндайра. Къде ли беше Кинверсон? Първа вахта, заедно с Пиля, следователно сега бе свободен. Значи, зад сандъците бе той и тъкмо той изстискваше възбудените стенания от голото тяло на Съндайра.

Каквото и да имаше между двамата — а Лолър бе сигурен, че имаше, — още не бе приключило въпреки сантименталните мигове на споделени спомени и стиснати ръце.

Осем капки тръпнитревче му помогнаха да преодолее болката.

След това премери остатъка. Не беше много. Направо си беше малко.

Храната също заплашваше да привърши. От доста време не бяха улавяли риба и сега дори атаката на вещиците им се струваше примамлива възможност да разнообразят менюто. Хранеха се със сушена риба и стрити на прах водорасли, сякаш се намираха в средата на дълга арктическа зима. От време на време успяваха да напълнят мрежите с планктон, като ги държаха достатъчно дълго зад кърмата, но да се яде планктон бе като да се дъвче пясък — ситните частици хрущяха между зъбите и имаха неприятен тръпчив вкус. Появиха се и първите признаци на общо недохранване. Всеки ден Лолър виждаше напукани устни, окапала коса, петна по кожата, измършавели хлътнали лица.

— Това е безумие — мърмореше Даг Тарп. — Трябва да се върнем, иначе ще умрем.

— Как? — попита Оньос Фелк. — Няма дори вятър. А когато задуха, идва от изток.

— Няма значение — упорстваше Тарп. — Ще намерим начин. Да изхвърлим тоя негодник Делагард зад борда и да обърнем назад. Какво ще кажеш, докторе?

— Ще кажа, че се нуждаем от пороен дъжд и богати рибни пасажи.

— Значи вече не си с нас, така ли? А си мислех, че все още искаш да потеглим към дома.

— Оньос е прав — каза предпазливо Лолър. — Вятърът духа в обратна посока. Със или без Делагард, няма как да се върнем на изток.

— И какво искаш да кажеш, че ни остава? Да обикаляме около света, докато не стигнем Родното море от другата страна?

— Не забравяй Лицето — обади се Дан Хендърс. — Него ще стигнем първо, а после ще се завъртим от другата страна.

— Лицето — повтори навъсено Тарп. — Лицето, та Лицето! Мразя го! Майната му!

— Моли се то да не ни мрази — прошепна Хендърс.

Най-сетне излезе ветрец и ги затласка на югоизток, набра сила доста бързо и изненадващо. Морето се развълнува и вълните започнаха да прехвърлят бордовете. Отново се появи риба — огромни сребристи пасажи — и Кинверсон вадеше пълни мрежи.

— По-кротко с яденето — предупреждаваше ги Делагард. — Не преяждайте, че ще се пръснете.

Лиз надмина себе си — готвеше невероятни вкусотии и ги поливаше с пикантни сосове, правеше ги един Бог знае от какво. Но все още нямаше вода, което убиваше апетита. Кинверсон ги подканяше да ядат прясна риба, заради влагата, която се съдържаше в нея. Топяха пресните късове в морска вода, за да ги преглъщат по-лесно, но чувството за жажда оставаше.

— Докторе, какво ще ни стане, ако пием солена вода? — попита Неяна Голджоз. — Ще умрем ли? Или ще полудеем?

— Мисля, че вече сме полудели — промърмори Даг Тарп.

— Човешкият организъм може да понесе известно количество солена вода — обясни Лолър, сетил се, че той вече го прави от известно време. Макар че нямаше никакво намерение да го признава пред тях. — Ако имахме поне малко прясна вода, можехме да увеличим количеството й, като я разредим с морска, в пропорция едно към десет, дори едно към петнайсет, без да пострадаме от това. Нещо повече, така ще заместим солта, която губим при изпотяване в това горещо време. Но няма да изкараме дълго на солена вода. Телата ни могат да я филтрират и да я превръщат в сладка, но бъбреците не са в състояние да се пречистват от солта. Скоро след това ще се разболеем. Треска, повръщане, делириум, смърт.