Лицето над водата

Дан Хендърс извади няколкото слънчеви дестилатора — покрити с мушама делви, напълнени до половината с морска вода. В средата на всяка делва имаше чаша, която събираше капещата от мушамите кондензирана вода. Но това бе измъчена работа. Изглеждаше почти невъзможно да добиват количеството, необходимо за нуждите им.

— Ами ако не завали? — попита Пиля Браун. — Какво ще стане тогава?

Лолър кимна към отец Куилан и каза:

— Защо не опитаме с молитви?

Късно следващата вечер — жегата ги бе затиснала като гореща ръкавица и корабът стоеше почти неподвижно във водата, — докато се прибираше в каютата си, Лолър чу Хендърс и Тарп да си шепнат в радиорубката. В приглушените им гласове имаше нещо дразнещо.

Той спря под стълбата. В този момент след него се спусна Оньос Фелк, кимна му отсечено и тръгна към радиорубката. Лолър тъкмо беше стигнал до каютата си, когато чу Фелк да казва:

— Докторът е отвън. Да го повикам ли?

Лолър не чу отговора, но вероятно бе утвърдителен, защото Фелк се обърна, махна му и рече:

— Докторе, ще дойдеш ли за минутка?

— Късно е, Оньос. Какво има?

— Само за малко.

Тарп и Хендърс седяха на пода на тясната каюта. На масата пред тях имаше манерка с бренди и до нея две чаши. Лолър се намръщи — Тарп по принцип избягваше алкохола.

— Бренди, докторе? — предложи Хендърс.

— Не ми се пие.

— Всичко наред ли е?

— Уморен съм — отвърна Лолър, започваше да губи търпение. — Какво има, Дан?

— Говорихме за Делагард, двамата с Даг. И Оньос. Обсъждахме кашата, в която ни забърка с това налудничаво пътешествие. Ти какво мислиш за него, докторе?

— За Делагард ли? — Лолър повдигна рамене. — Много добре знаете какво мисля.

— Всички знаем какво мисли за него всеки от нас. Знаем го от доста време. Но въпреки това искам да ми кажеш.

— Непоколебим човек. Упорит, силен, безскрупулен. Абсолютно самоуверен.

— Луд ли е?

— Не мога да кажа.

— Мисля, че можеш — заяви Даг Тарп. — Не се и съмняваш, че му хлопа дъската, нали, докторе?

— Напълно възможно. Но понякога е много трудно да се прокара граница между човека, обладан от маниакална идея, и истинския луд. Възможно е наистина да не е с всичкия си. Което няма да му попречи да ти обясни съвсем разумно защо върши това или онова. Като например защо плава към Лицето над водата.

— Докторе, не ми се прави на ни лук ял, ни лук мирисал. Всеки безумец вярва, че идеите му са съвсем рационални. Има ли човек на този свят, който да признае, че е луд?

— Възхищаваш ли се на Делагард? — попита Хендърс.

— Ни най-малко — отвърна докторът. — Признавам, че има много силни качества. Той е човек с грандиозни планове. Но не мисля, че тези планове ми се нравят.

— Харесваш ли го?

— Не. Изобщо.

— Изглеждаш доста сигурен.

— Вижте, за какво е всичко това? — ядоса се Лолър. — Защото ако смятате да седите тук, да се наливате с бренди и да си говорите какъв копелдак е Делагард, предпочитам да си легна.

— Просто се опитваме да разберем каква ти е позицията, докторе — рече Дан Хендърс. — Кажи ми, искаш ли това плаване да продължи както досега?

— Не.

— Добре, какво си готов да направиш, та нещата да се променят?

— Че може ли въобще да се направи нещо?

— Зададох ти въпрос. Не решаваш нищо, като ми отговаряш със същото.

— Какво, да не подготвяте бунт?

— Да съм казал нещо подобно? Не помня да съм споменавал тази дума, докторе.

— И глух би те чул да го казваш.

— Бунт — повтори Хендърс. — Какво лошо, ако някои от нас решат да вземат активна роля в решението за това накъде да плава корабът? Какво ще кажеш, ако подобно нещо се случи? Какво ще направиш ти, докторе?

— Глупава идея, Дан.

— Така ли смяташ, докторе?

— Беше време, когато и аз като теб бих дал всичко, за да накарам Делагард да обърне кораба обратно. Даг го знае добре. Говорил съм с него за това. Казвах му, че трябва да спрем този безумец. Помниш ли, Даг? Но това беше преди Вълната да ни домъкне чак тук. После обмислих някои неща и вече съм на друго мнение.

— Защо?

— По три причини. Първо, този кораб принадлежи на Делагард и за добро или лошо, нямаме никакво право да му го отнемаме. Дори от морална гледна точка. Сигурно ще се оправдаеш, че става въпрос за живота ни. Но дори да е така, пак не е много умно. Делагард е прекалено хитър. Твърде опасен. И силен. Непрекъснато е нащрек. Много от хората на борда са му верни, дори само защото се боят от него, което едва ли има значение. Те няма да ни помогнат. По-скоро ще са на негова страна. Така че, опитате ли да му скроите шапка, нищо чудно накрая да съжалявате.

Хендърс се намръщи.

— Каза, че имаш три причини. А чухме две.

— Третата — продължи Лолър — е това, за което Оньос говори онзи ден. Дори да завладеете кораба, как смятате да го върнете в Родното море? Хайде помисли малко. Вятърът съвсем отслабна. Запасите от вода и храна привършват. Ако не успеем да уловим някой западен полъх, единствената ни надежда е да продължим към Лицето, където, ако не друго, поне ще попълним запасите си.

— И ти ли мислиш така, Оньос? — попита Хендърс.