Читаем Лицето над водата полностью

На каквото и да бе станала свидетел Съндайра в онези забранени за достъп помещения на хрилестите, тя не можеше или не желаеше да го опише на Лолър — или преднамерено криеше нещо от него, или не бе в състояние да схване същината на видяното. Разказваше за церемонии, обреди, ритуали — но думите й бяха съсредоточени предимно върху собствените й впечатления, а не върху това, което бе ставало в действителност.

— Върнах се на някои от местата, до които се бяхме прокрадвали с Томас. Този път ме заловиха. Мислех, че ще ме убият, а те ме отведоха при баща ми и му казаха той да ме убие. Той обеща да ме удави и те приеха думите му за истина. Излязохме с лодка в морето и аз скочих през борда. Татко беше уредил наблизо да чака кораб за Симбалимак и те ме прибраха. Никога не се върнах на Кхамсилейн. Не видях баща си, нито разговарях с него.

Лолър я погали нежно по бузата.

— И стана изгнаник по неволя.

— Донякъде — да.

— Защо не ми каза?

Тя повдигна рамене.

— Какво значение има? Ти самият си имаше достатъчно грижи. Щеше ли да ти стане по-добре, ако ти бях признала, че аз също съм била принудена да напусна родния си остров?

— Може би.

— Да бе — изхъмка тя.


След няколко дни отново се усамотиха в трюма и след като се любиха, тя пак заговори за предишния си живот. Изкарала цяла година на Симбалимак — първо любовна връзка, след това отново опит да изучи отблизо живота на хрилестите, завършил почти толкова катастрофално, колкото на Кхамсилейн. И пак на кораб — този път напуснала Лазурно море и се отправила към Шактан. Лолър така и не разбра причината за отпътуването — дали са били хрилестите, или любовното разочарование.

От Шактан на Велмис, от Велмис на Кентръп и след Кентръп — на Сорве — живот на път, без почти никакво щастие. Винаги много въпроси без достатъчно отговори. Нови опити да проникне в тайните на хрилестите, завършващи неизменно с крах. Връзки, които накрая се провалят. Самотно, накъсано, изпълнено със скитания съществуване. Защо бе дошла на Сорве?

— Защо не? Исках да напусна Кентръп. Сорве бе следващата спирка по пътя. Беше достатъчно близо и ме приехте. Щях да постоя малко и да продължа нататък.

— Така ли си представяше останалата част от живота си? Да поживееш малко тук, малко там, без собствен дом?

— Ами да.

— Какво всъщност търсиш?

— Истината.

Лолър мълчеше, сякаш я подканяше да продължи.

— Вярвам, че става нещо, което не разбираме, нито познаваме — заговори тя. — Обществото на Обитателите е единно и неделимо. Еднакво е на всички острови. Съществува връзка — между една колония и друга, между обитателите и гмурците, между обитателите и платформите, между тях и устите. Дори с крилатите вещици, ако питаш мен. Искам да разбера каква е тази връзка.

— И защо те интересува това?

— Защото ще прекарам на Хидрос целия си живот. Не е ли редно да опозная света около мен?

— Значи не те е грижа, че Делагард на практика ни отвлече?

— Ни най-малко. Колкото повече видя от тази планета, толкова по-добре ще я разбера.

— Не се ли боиш да плаваш към Лицето? Да навлезеш в непознати води?

— Не — отвърна тя. — Е, може би съвсем малко. Разбира се, че се страхувам. Но мъничко.

— Ако някои от нас се опитат да попречат на Делагард да изпълни плана си, ще ни подкрепиш ли?

— Не — отвърна тя без колебание.

3.

За няколко дни вятърът съвсем утихна и корабът се поклащаше над водата като лишен от воля къс дърво. Въздухът беше горещ и сух и понякога бе трудно дори да се диша. Делагард правеше чудеса на щурвала, нареждаше да вдигат и свалят платната, и да ги извъртат, в опити да улови и най-слабия полъх, и понякога наистина поемаха на югозапад, все по-навътре в неизследваните територии. Но имаше и дни, когато въздухът застиваше напълно и платната увисваха безпомощно. Изглеждаше, сякаш ще останат тук, докато не се превърнат в скелети.

— Безмълвни като нарисуван кораб върху нарисуван океан — промърмори Лолър.

— Какво значи това? — попита отец Куилан.

— От една стара поема от Земята е. Беше ми от любимите.

— Често я цитираш, нали? Какво беше по-нататък: „Вода, вода додето поглед стига“?

— „Без капчица да пийне човек“.


Водата беше почти на привършване. Не повече от няколко пръста на дъното на делвите. Лиз отмерваше дажбите в капки.

Лолър имаше право на допълнителна дажба, в случай че му потрябва за медицински нужди. Това, което го безпокоеше, бе какво да прави с ежедневната доза розова тинктура. Екстрактът от тръпнитревче трябваше да се разрежда с много вода, иначе можеше да предизвика силни странични реакции. Как да постъпи? Да смесва тинктурата с морска вода? Би могъл да издържи известно време, ала рано или късно бъбреците му щяха да пострадат, освен ако дотогава не завалеше дъжд.

Всъщност имаше и друга възможност — да не приема лекарството.

Една сутрин опита — заради експеримента — и до обед темето вече го сърбеше нетърпимо. Късно следобед мравучкането се засили и обхвана цялото му тяло.

Седем капки тинктура и възбудата му премина, изместена от познатото дългоочаквано спокойствие.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Антон Райзер
Антон Райзер

Карл Филипп Мориц (1756–1793) – один из ключевых авторов немецкого Просвещения, зачинатель психологии как точной науки. «Он словно младший брат мой,» – с любовью писал о нем Гёте, взгляды которого на природу творчества подверглись существенному влиянию со стороны его младшего современника. «Антон Райзер» (закончен в 1790 году) – первый психологический роман в европейской литературе, несомненно, принадлежит к ее золотому фонду. Вымышленный герой повествования по сути – лишь маска автора, с редкой проницательностью описавшего экзистенциальные муки собственного взросления и поиски своего места во враждебном и равнодушном мире.Изданием этой книги восполняется досадный пробел, существовавший в представлении русского читателя о классической немецкой литературе XVIII века.

Карл Филипп Мориц

Проза / Классическая проза / Классическая проза XVII-XVIII веков / Европейская старинная литература / Древние книги
The Tanners
The Tanners

"The Tanners is a contender for Funniest Book of the Year." — The Village VoiceThe Tanners, Robert Walser's amazing 1907 novel of twenty chapters, is now presented in English for the very first time, by the award-winning translator Susan Bernofsky. Three brothers and a sister comprise the Tanner family — Simon, Kaspar, Klaus, and Hedwig: their wanderings, meetings, separations, quarrels, romances, employment and lack of employment over the course of a year or two are the threads from which Walser weaves his airy, strange and brightly gorgeous fabric. "Walser's lightness is lighter than light," as Tom Whalen said in Bookforum: "buoyant up to and beyond belief, terrifyingly light."Robert Walser — admired greatly by Kafka, Musil, and Walter Benjamin — is a radiantly original author. He has been acclaimed "unforgettable, heart-rending" (J.M. Coetzee), "a bewitched genius" (Newsweek), and "a major, truly wonderful, heart-breaking writer" (Susan Sontag). Considering Walser's "perfect and serene oddity," Michael Hofmann in The London Review of Books remarked on the "Buster Keaton-like indomitably sad cheerfulness [that is] most hilariously disturbing." The Los Angeles Times called him "the dreamy confectionary snowflake of German language fiction. He also might be the single most underrated writer of the 20th century….The gait of his language is quieter than a kitten's.""A clairvoyant of the small" W. G. Sebald calls Robert Walser, one of his favorite writers in the world, in his acutely beautiful, personal, and long introduction, studded with his signature use of photographs.

Роберт Отто Вальзер

Классическая проза