Лицето над водата

— Истината е, че сме ужасно далече от познати води. Напоследък и вятърът изчезна. Та предполагам, не ни остава друго, освен да продължим плаването.

— Това ли е твоето мнение? — повтори Хендърс.

— Всъщност да — отвърна Фелк.

— Да продължим да следваме един безумец, който ни води към място, за което не знаем нищичко? Където може да се изправим срещу всякакви невъобразими опасности?

— На мен тази идея също не ми се нрави. Но както каза докторът, трябва да сме реалисти. Разбира се, ако вятърът внезапно се промени…

— Тъй, тъй, Оньос. Или ако от небето се спуснат ангели и ни поднесат кани студена сладка вода. — В стаята се възцари напрегната тишина. После Хендърс заговори отново: — Е, добре, докторе. И без това така няма да постигнем нищо. Не бих искал да отнемам повече от безценното ти време. Поканихме те на малка приятелска разпивка, а виждам, че си уморен. Лека нощ. Сладки сънища.

— Ще се опиташ ли да го направиш, Дан?

— Не виждам защо това може да те интересува, докторе.

— Както искаш — въздъхна Лолър. — Лека нощ.

— Оньос, ще останеш ли още малко? — подхвърли Хендърс.

— Колкото пожелаеш, Дан — рече Фелк. Говореше като човек, който е готов да бъде убеден.

„Какви глупаци — помисли си Лолър, докато си лягаше. — Играят си на бунтовници“. Нищо нямаше да излезе от това. Фелк и Тарп бяха слабаци, дори Хендърс не би могъл да се справи с Делагард. Нещата щяха да си останат постарому и корабът щеше да продължи към Лицето.

По някое време през нощта Лолър чу откъм палубата викове, силен тропот и шум от бягащи стъпки. Последва гневен вик, приглушен от дъските, и той си даде сметка, че е сбъркал. В края на краищата бяха решили да го направят. Седна и запремигва сънено. После стана и без да си прави труда да се облича, излезе в коридора и се изкатери по стълбата.

Беше малко преди зазоряване. Небето беше сиво-черно, Хидроският кръст бе съвсем ниско, увиснал по чудатия си начин изкривен на една страна. Странна драма се разиграваше край предния люк. Или беше фарс?

Два тъмни силуета се гонеха около отворения люк, крещяха и ръкомахаха. След като разтърка очи, Лолър установи, че са Дан Хендърс и Нид Делагард. Хендърс беше преследвачът, Нид бягаше.

Хендърс държеше един от харпуните на Кинверсон и го размахваше като копие. Всеки път, когато доближаваше жертвата си, се опитваше да я прободе в гърба. Изглежда, поне веднъж вече бе успял да закачи Делагард — ризата му бе разкъсана, по дясното му рамо се стичаше кръв.

Даг Тарп стоеше до перилата, облещил очи, неподвижен като статуя. Оньос Фелк беше близо до него. От въжената стълба гледаха втрещените Пиля Браун и Лео Мартело.

— Даг! — извика Хендърс. — За Бога, Даг, къде си? Помогни ми де!

— Тук съм… ей туканка… — шепнеше радистът пресипнало, но не смееше да помръдне от мястото си.

— Предател! — кресна му Хендърс, размаха юмрук и отново се опита да скъси дистанцията до Делагард. Но капитанът все успяваше да се измъкне — макар и на косъм. Лицето му лъщеше от пот, в очите му пламтеше ярост.

Докато профучаваше покрай предната мачта, Делагард вдигна глава и извика на Пиля Браун:

— Помогни ми! Бързо! Хвърли ножа!

Пиля измъкна от колана си канията с кокаления нож, с който никога не се разделяше, и я хвърли точно когато Делагард пак се показа отдолу. Той я улови във въздуха, измъкна ножа и го стисна в ръка. След това неочаквано се извъртя и се втурна срещу втрещения Хендърс, който не успя да реагира. Сблъскаха се. Делагард със светкавично движение отби харпуна, вдигна рязко ръка и заби ножа до дръжката в гръкляна на Хендърс.

Хендърс изпъшка и разпери ръце. На лицето му се изписа безкрайно учудване. Харпунът отлетя настрани. Делагард, прегърнал противника си сякаш са любовници, продължаваше да натиска ножа.

Очите на Хендърс, широки и изцъклени, блещукаха като пълни луни призори. Той изхриптя мъчително и от устата му бликна тъмна кръв. Езикът му се подаде и увисна. Делагард продължаваше да го държи изправен, стискаше го в обятията си.

Лолър най-сетне намери сили да проговори.

— Нид… за Бога, Нид, какво направи…

— Искаш да си следващият ли, докторе? — попита спокойно Делагард, измъкна ножа, като преди това го завъртя свирепо за последен път, и отстъпи назад. Нов фонтан тъмна кръв рукна от раната и Хендърс се свлече на палубата. Изненадата бе застинала върху лицето му като маска.

Пиля бе слязла от въжената стълба. Делагард й подхвърли ножа и той изтрополи в краката й.

— Благодаря — каза надменно. — Смятай, че съм ти длъжник. — Наведе се, вдигна с видима лекота трупа на Хендърс, едната ръка под раменете, другата под краката, отиде до перилата и го хвърли в морето като чувал с боклуци.

Тарп не бе помръднал. Делагард се доближи до него и го зашлеви през лицето, достатъчно силно, за да го накара да се олюлее.

— Малък страхлив нещастник — рече злобно. — Не ти стискаше дори да участваш в собствения си заговор. Би трябвало и теб да метна в морето, ама не си заслужава усилието…

— Нид… за Бога… Нид…