Любовникът на девицата

В сряда вечерта църквата в Денчуърт изглеждаше като изоставена, вратата не беше заключена, но беше затворена. Ейми завъртя предпазливо голямата желязна дръжка и почувства как вратата поддаде под докосването й. Една стара жена на скамейката в дъното вдигна очи и посочи безмълвно към параклиса, посветен на Богородица, в страничната част на църквата. Ейми кимна и тръгна към него.

Завесите, покриващи ажурната каменна украса над вратата, която отделяше параклиса от главния корпус на църквата, бяха спуснати. Ейми ги дръпна настрани и се вмъкна вътре. Двама-трима души се молеха при преградата на олтара. Ейми спря за миг, а после се вмъкна в скамейката най-отзад, близо до свещеника, който разговаряше тихо с млад мъж: двамата бяха доближили глави. След няколко мига младежът, със сведена глава, зае мястото си до преградата на олтара. Ейми се приближи до отец Уилсън и коленичи на овехтялата молитвена възглавничка.

— Преподобни отче, съгреших — каза тя тихо.

— Какъв е грехът ти, дъще?

— Провалих се в любовта си към моя съпруг. Поставих своята преценка над неговата. — Тя се поколеба. — Помислих си, че зная по-добре от него как е редно да живеем. Сега разбирам, че това е бил грехът на гордостта, моята гордост. Мислех си също и че мога да го откъсна от двора и да го върна при себе си, и че можем да живеем скромно, обикновено. Но той е велик човек, роден да бъде велик човек. Боя се, че се дразнех от неговото величие, и мисля, че дори обичният ми баща… — Тя напрегна гласа си да изрече предателската критика: — Дори баща ми изпитваше завист. — Тя направи пауза. — Те бяха толкова далеч от нашето положение… И се боя, че в сърцата си ние и двамата се наслаждавахме на неговото падение. Мисля, че тайно се радвахме да го видим принизен, а аз не се радвах на издигането му на власт оттогава насам. Не бях истински щастлива заради него, както една съпруга и помощница е редно да бъде.

Тя направи пауза. Свещеникът мълчеше.

— Завиждах му за величието и за вълнуващия му живот, и за важното му положение в двора — каза тя тихо. — И по-лошо. Ревнувах от любовта, която засвидетелства на кралицата, и хранех подозрения за това. Отрових любовта си към него със завист и ревност. Отрових себе си. Оставих греха да ме поболее, и трябва да бъда изцелена от тази болест и да получа опрощение за този грях.

Свещеникът се поколеба. Във всяка кръчма в страната се говореше уверено, че Робърт Дъдли е любовник на кралицата, и се обзалагаха дали ще напусне съпругата си под някакъв предлог, или ще я отрови, или може би ще я удави в реката. Свещеникът изобщо не се съмняваше, че най-лошите страхове на Ейми са близо до истината.

— Той е твой съпруг, поставен от Бог над теб — каза той бавно.

Тя наведе глава.

— Знам това. Ще му бъда покорна, не само в постъпките си, но също и в мислите си. Ще му бъда покорна в сърцето си и няма да си поставям за цел да го съдя или да се опитвам да го отклоня от отреденото му величие. Ще се опитам да приуча себе си да се радвам за него в славата му, а не да го възпирам.

Свещеникът се замисли за миг, питайки се как да посъветва тази жена.

— Една картина в главата ми ме преследва като проклятие — каза Ейми, с много нисък глас. — Дочух някой да казва нещо за съпруга ми, и сега го виждам през цялото време, в ума си, в сънищата си. Трябва да се освободя от това… мъчение.

Той се зачуди какво ли можеше да е чула. Със сигурност някои от приказките, достигнали до ушите му, бяха отвратителни.

— Бог ще те освободи — каза той с повече увереност, отколкото изпитваше. — Отнеси тази представа пред Бог, и я положи в краката му, и той ще те освободи.

— Много е… неприлична — каза Ейми.

— Имаш похотливи мисли, дъще?

— Не такива, които ми доставят наслада! Те ми причиняват единствено болка.

— Трябва да ги представиш пред Бог и да освободиш ума си от тях — каза той твърдо. — Трябва да потърсиш сама своя път към Бог. Независимо как твоят съпруг избира да живее живота си, каквито и да са неговите избори, твой дълг към Бог и към него е да го приемаш с радост и да се доближиш до Бога.

Тя кимна и попита смирено:

— И какво трябва да направя?

Свещеникът се замисли за миг. В Библията имаше много истории, които описваха изпълненото със страх робство, каквото беше бракът, и с тяхна помощ той бе приучвал към подчинение много жени с независими умове. Но сърце не му даваше да принуждава Ейми, чието лице беше толкова бледо, а очите й — толкова умолителни.

— Трябва да прочетеш историята за Мария Магдалена — каза той. — И трябва да помислиш върху текста: „Който от вас е без грях, нека пръв хвърли камък“.4 Не ни е наредено от Бог да се съдим едни други. Не ни е наредено от Него да размишляваме върху нечий друг грях. Наредено ни е от Бог да оставим Него да прецени, да оставим Него да бъде съдник. Почакай, додето Божията воля ти стане ясна, и й се подчини, чадо мое.

— А покаяние? — запита тя.

— Пет декади от розария5 — каза той. — Но се моли сама и тайно, дете мое, времената са тревожни и предаността към църквата не се зачита, както е редно.