Любовникът на девицата

— Защото сега сте изправена не само пред опасността от собствената си смърт, а и пред възможността да загубите наследството си, изправена сте пред края на Англия — каза той. — Чрез лекомислието си вашата сестра стана причина да загубим Кале. Ще изгубите ли вие нашата Англия?

Тя си пое рязко дъх.

— Разбирам — каза. — Виждам какво трябва да се направи. Може би ще трябва да се стигне до война. Ще говоря с вас по-късно, Спирит. Щом кралят умре и те разкрият картите си, трябва да сме готови за тях.

— Трябва — каза той, възхитен от решението й. — Това са думи на истински владетел.

— Но сър Робърт казва, че би трябвало да убедим шотландските протестантски лордове да се помирят със своята регентка, кралица Мари. Казва, че ако в Шотландия има мир, няма да има оправдание за французите да изпратят войници, и никаква причина те да нахлуят в Англия.

„О, наистина ли казва така?“, помисли си Сесил, не твърде признателен за нежелания съвет.

— Може и да е прав, ваша светлост, но ако греши, тогава се оказваме неподготвени за катастрофа. А по-стари и по-мъдри глави от сър Робърт смятат, че трябва да ударим шотландците сега, преди да подсилят войските си.

— Но той не може да замине — каза тя.

„Иска ми се да можех да го изпратя в самия пъкъл“ — мярна се светкавична мисъл в раздразнения ум на Сесил.

— Не, трябва да изпратим опитен и закален в битки командир — каза той. — Но първо трябва да изпратим на шотландските лордове пари, за да поддържат борбата срещу регентката, Мари дьо Гиз. И трябва да го направим веднага.

— Испания ще остане наш приятел — напомни му Елизабет.

— Значи мога да изпратя на протестантските лордове някакви средства? — Той я притисна с главния въпрос, единствения въпрос.

— Стига никой да не разбере, че са от мен — каза Елизабет. Обичайната й предпазливост беше над всичко, както винаги. — Изпратете им това, от което имат нужда, но не мога да позволя французите да ме обвинят, че въоръжавам бунт срещу една кралица. Недопустимо е да гледат на мен като на предателка.

Сесил се поклони:

— Ще бъде направено дискретно — обеща й той, като скри огромното си чувство на облекчение.

— И може да получим помощ от Испания — повтори Елизабет.

— Само ако вярват, че сериозно обмисляте кандидатурата на ерцхерцога.

— Обмислям я — каза тя натъртено. Сложи писмото обратно в ръката му. — А след тази новина обмислям кандидатурата му с най-нежна привързаност. Имайте ми доверие за това, Спирит. Не се шегувам. Знам, че ще трябва да се омъжа за него, ако се стигне до война.

Сесил се усъмни в честната й дума, когато тя седна в кралската ложа с изглед към арената и той видя как очите й обхождаха ездачите, търсейки Дъдли, колко бързо тя различи знамето му с мечката и боздугана, когато видя, че Дъдли носеше шал с цвета на розова роза, точно като роклята на кралицата, безспорно неин, преметнат дръзко на рамото му, където всички можеха да го видят. Видя, че тя се изправи на крака, ужасено прикрила устата си с ръка, когато Дъдли препусна по арената, видя как аплодираше победите му, дори когато той събори от седлото Уилям Пикъринг, и как, когато той дойде до кралската ложа и тя се наведе над парапета и го короняса със собственото си венче от рози за това, че бе станал победителят на деня, тя се наведе толкова ниско и му зашепна така усмихнато, че почти го целуна по устата.

Но въпреки всичко това тя настани посланика на Хабсбургите, Каспар фон Бройнер, в кралската ложа до себе си, поднасяше му деликатеси, подбрани от нея самата, положи длан на ръкава му и вдигна очи и се усмихна в лицето му, и — всеки път, когато се дуелираше някой друг освен Дъдли — го обсипваше с въпроси за ерцхерцог Фердинанд, като му даде да разбере съвсем ясно, че отказът й на неговото предложение за женитба по-рано същия месец, е бил нещо, за което тя започваше да съжалява, дълбоко да съжалява.

Каспар фон Бройнер, очарован, объркан, и с доста замаяна глава, можеше само да си помисли, че Елизабет най-после се вразумява и ерцхерцогът ще може да дойде в Англия да се срещне с нея, и да се оженят до края на лятото.

На другата вечер Сесил беше сам, когато на вратата се потропа леко. Слугата му отвори вратата.

— Пратеник със съобщение.

— Ще го приема — каза Сесил.

Мъжът почти падна в стаята, с отмалели от умора крака. Отметна качулката си назад и Сесил позна най-доверения човек на сър Никълъс Трокмортън.

— Сър Никълъс ме изпрати да ви съобщя, че кралят е мъртъв, и да ви дам това. — Той подаде измачкано писмо.

— Седнете. — Сесил му махна с ръка да се настани на едно ниско столче до огъня, и разчупи печата на писмото. Беше кратко, и набързо надраскано:

„Кралят почина, днес, на десети. Бог да даде покой на душата му. Младият Франсоа твърди, че е крал на Франция и Англия. Моля се Богу вие да сте готови, а кралицата — решителна. Това е катастрофа за всички ни.“