Лоцманът

Между две мрачни оръдия, които контрастираха странно с изрядната подредба на салона, на широка кушетка лежеше полковникът, явно в предсмъртния си час. На пода до него беше коленичила разплаканата Сесилия. Черните й буйни къдрици, които обграждаха бледото й лице, се спущаха в безредие чак до земята. Кетрин се бе навела нежно над умиращия старец и в тъмните й, пълни със сълзи очи. Дълбокото състрадание беше примесено с чувство за виновност. Няколко слуги и слугини бяха наобиколили тази печална група. Всички те, изглежда, бяха под впечатлението на скръбното съобщение, току-що направено от лекаря. Корабната прислуга бе подредила мебелите тъй грижливо, като че ли изобщо не бе ставала страшната битка, която доскоро предаваше тъй войнствен вид на това помещение. На отсрещното канапе беше проснато якото, едро тяло на Болтроп. Вестовоят на капитана бе сложил главата му на скута си, а приятелят му свещеникът, го държеше нежно за ръката. Грифит вече бе чул, че щурманът е ранен, но за пръв път виждаше в какво положение се намира полковник Хауард. Когато попремина изненадата му от това неочаквано откритие, младият човек се приближи до ложето на стареца и с най-искрен глас се опита за изрази съжалението и съчувствието си.

— Думите са излишни, Едуард Грифит — прекъсна го полковникът, давайки му знак с немощната си ръка да млъкне. Изглежда, че по божия воля този метеж ще възтържествува и не подобава на простосмъртните да осъждат делата на всемогъщия. За отслабналия ми разум това е непостижима тайна, но няма съмнение, че така е било писано от неведомото провидение. Аз те повиках, Едуард, по работа, която искам да видя завършена, преди да умра. Да не кажат после, че старият Джордж Хауард дори в последните си минути е пренебрегнал своя дълг. Виждаш това разплакано дете до мен. Кажи ми, млади момко, обичащ ли тази девойка?

— Има ли нужда да ми задавате такъв въпрос? — възкликна Грифит.

— И ще се грижиш ли за нея? Ще й бъдеш ли и баща, и майка? Ревностен закрилник на нейната невинност и слабост?

Грифит не можа да отговори нищо, само улови ръката на стареца и я стисна горещо.

— Вярвам ти — продължи умиращият. Защото макар че почтеният Хю Грифит не е съумял да ти предаде своите верноподанически чувства, положително се е постарал да направи от сина си честен човек. Аз проявих слабост и може би постъпвах неправилно в желанието си да осигуря бъдещето на моя нещастен покоен родственик мистър Кристофър Дилън. Но, ми казаха, че той вероломно изменил на думата си. Да знаех това, щях да му откажа ръката на племенницата си, въпреки неговата вярност към английската корона. Ала той умря и аз също съм на път за оня свят, където ще служим само на бога. А, може би щеше да бъде по-добре за двама ни, ако си спомняхме по-често за дълга си пред всевишния, когато служехме на земните властелини. И още нещо: Добре ли познаваш тоя офицер, служител на вашия Конгрес? Тоя мистър Барнстейбъл?

— От години плаваме заедно — отговори Грифит — и мога да гарантирам за него като за самия себе си.

Старецът направи усилие да се привдигне и до известна степен успя, след което впи в младия човек проницателен поглед, който придаде на бледото му лице тържествено изражение и продължи:

— Не ми разправяйте за него, сър, като за другар в празните ви развлечения и не ми го хвалете, както приятел лекомислено превъзнася приятеля си. Помнете, че давате, мнението си пред умиращ човек, който ще вземе решение в зависимост от вашата преценка. Дъщерята на Джон Плаудън бе поверена на моите грижи и няма да умра спокойно, ако не съм напълно уверен, че ще принадлежи на достоен човек.

— Той е джентълмен — отвърна Грифит и човек със сърце, колкото добро, толкова и смело. Обича вашата повереница и колкото и високи да са качествата й, е достоен за нея. И той като мен обича родината си повече от земята на своите прадеди, но …

— Да не говорим сега по тоя въпрос — прекъсна го полковникът. Това, което видях днес, ме убеди, че бог ви е отредил победата! Но, сър, непокорният младши офицер може на края да стане безразсъден командир. Неотдавнашният ви спор …

— Оставете това, уважаеми сър! — възкликна Грифит в изблик на великодушие. Ние сгрешихме, но всичко е вече простено и забравено. Барнстейбъл ми помага добросъвестно цял ден и мога да гарантирам с живота си, че умее да се държи, както подобава, с жените!

— Тогава мога да бъда спокоен! — каза старецът, отпускайки се отново на кушетката. Повикайте го тук!

Грифит нареди шепнешком да бъде доведен мистър Барнстейбъл в каютата. Заповедта му бе предадена моментално и Барнстейбъл се яви, преди още приятелят му да бе сметнал за уместно да прекъсне размишленията на стареца, като поднови разговора. Но, когато разбра, че младият моряк е дошъл, полковникът се привдигна отново и за голямо негово учудване му заговори, макар и съвсем не тъй доверчиво и дружелюбно, както бе разговарял с Грифит.