Лоцманът

Щом стъпи отново на родна земя, капитан Менюъл се залови най-напред да си издействува прехвърляне в сухопътните войски. Тук той не срещна особени трудности и скоро се отдаде всецяло на това, за което отдавна бе жадувал — строевото обучение. Той има щастието да участвува във всички блестящи победи, с които завърши войната, но изпита наравно с цялата армия и нейните несгоди. Когато обаче се пристъпи към реорганизация на въоръжените сили, заслугите му не бяха забравени и той неведнъж бе изпращан на запад с експедициите на Сейнт Клеър97 и по-щастливия му приемник Уейн98. Към края на века, когато англичаните най-после бяха принудени да изоставят цяла редица постове, капитан Менюъл получи заповед да заеме с ротата си едно малко укрепление откъм нашия бряг на една от могъщите реки, с които граничеха териториите на републиката от север. Английското знаме се развяваше над валовете на една по-солидна крепост, построена отскоро на отсрещния бряг в новите граници на Канада. Като разбра, че комендантът на съседния форт е старши офицер, Менюъл, който се придържаше строго към военния етикет, побърза да навести този джентълмен, за да завърже с него запознанство, което с оглед на заеманите от двамата длъжности можеше да се окаже не само приятно, но и извънредно полезно.

След като се осведоми за чина на своя съсед, американският офицер не си направи труда да запита за името му, но когато червендалестият, забавен на вид английски офицер, който го посрещна, се представи като майор Бъроуклиф, той веднага си спомни за своя стар познайник от манастира „Света Рут“. Двамата славни воини с голямо удоволствие възобновиха старото си познанство и на края така се сприятелиха, че на едно от островчетата сред реката си построиха дървена колиба, като един вид неутрална територия, където да могат да си уреждат гуляи и веселби, без да подронват дисциплината на своите гарнизони. Тук те обсъждаха качествата на безброй вкусни еленови филета, на сочни птици и всякакви чудновати зверове, които живеят из тия пущинаци, без да забравят и обитателите на дълбините на широката река, тъй че да не липсва нищо, което би подсладило пиршествата им. Разходите за тази приятелска трапезна „война“ се деляха по равно между двете страни. Двамата коменданти бяха установили и справедливо разделение на труда в набавянето на продукти за наслада, каквито могат да се намерят само в ония части на земното кълбо, където човек по-лесно ползува богатствата на природата, отколкото в околностите на своите крепости. Тъмният портвайн и всички напитки, съставна част на които е малцът, се прекарваха през залива Свети Лаврентий, откъдето под надзора на Бъроуклиф стигаха предназначението си, а на Менюъл бе възложена изцяло по-важната задача да доставя гъстата мадейра, при което имаше пълна свобода на действие, само от време на време сътрапезникът му напомняше да внимава за „южния“ произход на тази напитка!

Често младшите офицери от двата гарнизона говореха за битката, при която майор Бъроуклиф бе загубил крака си. В такива случаи обикновено английският младши лейтенант прошепваше на американския си колега, че това е станало по време на последната война, при една отчаяна схватка на североизточния бряг на английския остров, в която майорът се отличил с ротата си и постигнал голяма победа за своята родина, заради която именно получил сегашния си чин, „без да става нужда да го откупва“. При всички тия деликатни намеци двамата ветерани, защото вече бяха спечелили това почетно звание, от чувство за национално достойнство не смятаха за нужно да се намесват. Ако тоя въпрос обаче се зачекнеше в края на гуляя им, Бъроуклиф хвърляше многозначителна усмивка на американския си приятел, с което искаше да каже, че много добре разбира за какво става дума, а Менюъл се почесваше по главата — жест, с който актьорите и художниците изобразяват смътно при-помняне. Така се изнизваше година след година и двата форта си живееха мирно и чинно, докато между държавите им бушуваха бурни страсти, но изведнъж злополучната смърт на Менюъл сложи край на тази дружба.

Този строг блюстител на реда никога не отиваше на неутралния остров, без да вземе със себе си цял отряд войници, които нареждаше на постове, поддържащи линията на часовите. Тази практика той препоръчваше и на приятеля си, тъй като тя не само спомагаше за поддържането на дисциплината, но и предотвратяваше изненади от страна на единия или другия гарнизон. Ала, майорът сметна тази формалност за излишна и беше достатъчно добродушен, за да не се обиди от такова недоверие, проявено от неговия сътрапезник.