Майсторите на желязо

След няколко дни Стив отново отиваше на юг покрай западния бряг на езерото с двата острова. Преди Холокоста то беше известно като Садбъри. Езерото, дълго около три и половина мили и в най-широката си част половин миля, лежеше по оста север-юг. Виещата се брегова линия имаше формата на ботуш с висок ток, тесен в глезена. Клиъруотър беше на по-големия остров, близко до източната страна, където имаше малък вълнолом. Вторият остров лежеше точно над тънкия глезен, където насрещните брегове се вдаваха навътре на около триста метра.

Стив прокле късмета си да е толкова близко и въпреки това толкова далеч от Клиъруотър. Нямаше никакви опасения относно плуването, но беше лудост да се опита да преплува посред бял ден. Освен това трябваше да държи сметка и за сегашната си работа. Ако я изгубеше поради закъснение с предаването на пратките, можеше да провали шансовете си да отиде в Херън Пул. Той избълва цяла поредица ругатни и затича по една пътека, която водеше за Уанасака, първото от няколкото места по пътя за Нио-поро, където трябваше да предаде пощата.

Близо до глезена на езерото пътеката се отклоняваше от брега и се изкачваше през хълм с високи борове. Утринното слънце хвърляше полегати лъчи светлина и сенки и превръщаше червената трева в огнени локви. Прах и цветен прашец, хванати от златните лъчи, се носеха във въздуха като новородени светулки, запленени от красотата на света.

Това беше едно от богатствата на земята — играта на светлина и сенки, променящи се по цвят и яркост всеки ден, всеки месец, всеки сезон. Във Федерацията имаше изкуствен сумрак, но нямаше сенки, нямаше тъмни ъгли, където да се скриеш. Осветлението, което струеше отвсякъде, беше майсторски балансирано да съответства на основните компоненти на слънчевата светлина, но никога не можеше да я замести, също както — въпреки гения на Първото семейство — създаденият в скалата подземен свят с мраморните си площади и хладните си бездни никога не можеше да съперничи на простора и величието на земята, на нейните мамещи, забулени в синя мъгла хоризонти и непрекъснато променящите се изпълнени с облаци небеса.

Мислите на Стив се върнаха към настоящето, защото видя приближаващ се конник. Беше с черно-червени доспехи и две високи тесни флагчета се вееха зад гърба му. Самурай — и както личеше от вида му, не обикновен.

Стив се отмести от пътеката и падна на колене, след това се наведе напред — лактите на земята, дланите събрани една до друга, носът притиснат между палците. Като човек под долната класа на обществото на майсторите на желязо, той трябваше да стои така с обърнати настрана очи, докато самураят отмине, след това много бавно да брои до десет, преди да стане. За негова изненада ударите на копитата спряха.

Той погледна крадешком и видя, че самураят слиза от коня и го връзва за едно дърво наблизо. Животното беше между Стив и самурая и му пречеше да види лицето на джапа. Не че това имаше голямо значение. За Стив всичките изглеждаха еднакви и правилата кога да ги гледа и кога не правеха все по-трудно да различи един динк от друг.

Стив отново завря нос в земята и зачака, всичките му сетива бяха нащрек. Зърна движеща се шарка от светлина и сянка, когато джапът бавно тръгна към него, чу подрънкването на доспехите му — и тихото и смразяващо свистене на меча, изваждан от ножницата.

Ох, по дяволите…

Сянката, хвърляна от самурая, спря точно пред него, променяйки цвета на тревата от двете страни на пръстите му в тъмно кървавочервено.

Стив мислено призова Талисмана, но не помръдна нито един мускул, когато леденостуденото острие се отри в дясната му буза, а след това се плъзна под ухото. След като остана там един кратък, агонизиращ момент, върхът на острието описа смразяваща линия по врата и спря пред лявото му ухо. Той не почувства болка, но усети струйката кръв по бузата си.

— Е, как е, приятелче?

Беше мъжът в черно. Само че този път носеше самурайски дрехи.

Стив беше обхванат от безумното желание да погледне нагоре и от също толкова настойчивата потребност да разбере какво е останало от лявото му ухо, но успя да устои и на двете. Кръвожадният му благодетел беше на косъм от него и цялата ситуация беше толкова несигурна, че той не можеше да рискува, като се смята за незаменим. Наточеното като бръснач острие беше само на сантиметър от врата му, за да му напомни, че вече е довел щастието си почти до допустимия предел. Като надигна нос от палците си, той започна да разказва за случайната си среща с Кадилак.

— По-високо!

Стив вдигна главата си един пръст, прочисти гърлото си и продължи с останалата част на историята — завърши с предложението да помогне на Кадилак да направят подходящ двигател за летящите коне.

— И какво каза той?

— Каза, че ще си помисли.

— Някакви лоши чувства към вашата, хм… предишна среща?

— Никакви. Беше му много приятно да ме види. Особено сега, когато е на този пост.

— Познато ми е това чувство — каза Тоширо.