Майсторите на желязо

— Помоли ме да разбера дали си добре и да ти кажа, че времето изтича. Когато научи, че си решил да останеш тук… очевидно по собствена воля… беше направо потресен.

Кадилак вдигна рамене с безразличие. Допи останалото саке и пак напълни купичката.

Стив, който беше изпил само половината от първата чашка, не можеше да разбере как мютът е все още на крака.

— Виж… не мислиш ли, че трябва да внимаваш с това питие?

— Не се тревожи, нося. „Практиката прави майстора“ — нали така се казва? Освен това е вкусно. — Гласът на Кадилак беше надебелял. Той вдигна купичката си. — Пий. Там, откъдето е дошло това, има още много. Просто една от многото малки привилегии.

— Какви са другите?

Кадилак посочи стаята.

— Колко мюти имат възможност да живеят така?

— Почти никой.

— Имам и друга стая — за спане, една за хранене и развлечения, кухня, баня, както й казвате вие. Плюс две момчета, които ми цепят дърва и се грижат за градината, готвач и, както те я наричат, миячка на чинии, и четири лични робини, които поддържат къщата, перат ми дрехите, поднасят ми храна, оправят ми леглото и лягат в него.

— Звучи твърде добре, за да продължи дълго…

— Отгоре на всичко най-после правя нещо, което наистина ми доставя удоволствие. Нещо полезно, нещо, което изисква да се напрегна. Знаеш какво искам да кажа! И за първи път в живота си съм някой. Всички останали в тази страна, мюти и трекери, са третирани като боклук. Но Херън Пул е различен. Хората тук ме уважават.

— Радвам се да го чуя — каза Стив.

Кадилак си сипа още саке.

— Във всеки случай работата ми тук още не е завършена. Но дори и да беше, защо, в името на Кълъмбъс, защо трябва да се откажа от всичко това, за да стана бавачка на тълпа тъпаци със замаяни от лотоса умове, които миришат, сякаш са се къпали в бизонски лайна?

— Е, има ги всякакви. Когато се срещнахме за първи път, бих могъл да кажа същото за теб.

— Само че аз се оказах по-умен от средната мечка.

— Много по-умен — призна Стив. Егото на този човек беше безгранично. Ако искаше похвала, беше я получил. Предостатъчно. — Така ли мислиш и за Мистър Сноу?

— Не. Разбира се, че не.

— Тогава какво ще стане с племето, когато той умре? Ти си видял неговата смърт в камъка. И точно къде трябва да умре.

Кадилак вдигна рамене.

— Може да съм видял, а може и да не съм.

— Е, той, изглежда, е съвсем сигурен. Каза ми, че му остават само още няколко месеца живот.

— Още една причина да не се върна. — Пиянската защита на Кадилак се пропука. — Виж, четенето на камъни не е точна наука. А и аз съм новак в нея. Не съм безпогрешен… не повече от него. Добре… аз наистина видях в камъка много кръв, пот и сълзи. Смърт и разрушение също. Мистър Сноу беше там някъде, но също и племето. Ти също се появи. Но може да съм смесил две явления… и това време може да е далеч. Може да е тази година, или следващата… или подир десет години. Не че има някакво значение.

— Какво те кара да казваш това?

Кадилак пресуши купичката.

— Защото онази част от живота ми свърши. И скоро няма да има нищо, заради което да се върна. С тях е свършено. — Той взе бутилката, седна до ниската масичка и я остави пред себе си.

Стив погледна скиците и чертежите на дъската, след това седна на рогозката с лице към младия летописец.

— С кого е свършено… С М’Кол? С Плейнфолк?

— Не ми се говори за това.

Стив му подаде купичката си да я напълни. Всъщност той не искаше повече, но с това щеше да остане по-малко за Кадилак. Досега, като се изключеше неясният говор, той се държеше добре. Но Стив имаше чувството, че мютът може да рухне всеки момент. А той още не искаше това да се случи. Имаха да изясняват още много неща.

Стив вдигна втората си купичка срещу четвъртата на Кадилак и отпи съвсем мъничко. Колкото и да обясняваше Кадилак, че всичко върви добре, Стив знаеше, че той сигурно се чувства застрашен от неочакваното му появяване на сцената. Знаеше и че следващият му ход ще бъде като ходене по лед.

— Съжалявам. Наистина ти обърках живота.

— Напротив. Нещата се обърнаха по-добре. Ако не беше ти, сега нямаше да съм тук.

— Нямах предвид източването на ума ми. Ти си добре дошъл за всичко, което имам там. Имам предвид Клиъруотър. — Стив спря, надявайки се на някаква реакция. Лицето на Кадилак не изразяваше нищо. Той опита отново: — Срамувам се от онова, което направих. Ти ми спаси живота, предложи ми дружбата си, а аз… те предадох. Не беше нарочно, но… — Той вдигна безпомощно рамене. — Затова трябваше да скъсам и да избягам. Нямаше начин да скрия чувствата си към нея и… след стореното се срамувах да гледам теб и Мистър Сноу.

— Това е било предопределено да стане. Такава е била волята на Талисмана. Онзи, който иска да е верен воин, трябва да намери вътрешна сила да приеме тези неща.

— Все пак сигурно те е заболяло.

— За малко — каза Кадилак. — Но сега не чувствам нищо.

„Да, личи…“ Стив гледаше как Кадилак гаврътна още саке.

— Затова ли тя вече не е с теб?

— Не. Майсторите на желязо ни разделиха още когато пристигнахме.

— Това не те ли тревожи?