Майсторите на желязо

— Много си нахален, знаеш ли?

— Не съм. Имам предвид онова, което ти казах последния път. — Стив погледна през рамо и видя група облечени в синьо и бяло хора да тичат към тях откъм Херън Пул. Бяха още далече. Той се обърна към Джоди, гласът му бе изпълнен с настойчивост. — Слушай, нямаме време. Кой друг е тук с теб?

— Келсо…

— Ах, милият Дейв!…

— Не разчитай на това и стой настрана от него. Той продължава да вини теб, задето сме тук.

— Кой беше третият?

— Искаш да кажеш първи номер? — Джоди не можа да сдържи усмивката си. — Той ръководи проекта. — Тя замълча, после продължи. — Представя се под името Стив Брикман.

Стив прие новината спокойно.

— Знам. Има ли други планеристи в проекта?

Джоди, която се надяваше Стив да е поразен, се изненада от спокойствието му.

— Не… само ние тримата, другите са работници. — Тя спря, все още объркана. — Не мога да го проумея. Ти знаеш ли за този човек?

— Да. Затова съм тук. Казва се Кадилак. Той е мют. Сигурно си чувала за нормални мюти… но този е свръхнормален.

Джоди скри изненадата си зад саркастична усмивка.

— Сериозно? — Огледа черно-жълтата униформа на Стив и рисунките по кожата му. — А ти тогава какъв си?

— Виж, не започвай отново същите глупости. Това, което виждаш, се налага, за да остана жив. Под него съм си същият.

Джоди го изгледа подозрително.

— Да? И в подкрепа на това имам само твоята дума, нали?

Стив погледна през рамо да види колко далече е спасителната група.

— Помахай им. Може би ще намалят темпото, като видят, че си цяла.

Джоди отиде малко встрани и замаха с две ръце над главата си — но гледаше Стив.

— Наистина не знам какво да мисля, Брикман. Но ще ти кажа едно: ти определено си пълен с изненади.

— Да? Е, стегни се. Сега ще чуеш още една. — Стив пое дълбоко дъх. — Когато се срещнахме в Небраска, не ти разказах цялата история…

— Копеле! Малоун беше прав. Ти наистина си агент.

— Не съм! Кълна се! — извика Стив, после снижи гласа си до шепот. — Но изпълнявам задача.

Джоди направи крачка назад.

— Нямах избор! Заплашиха да убият сестра ми и да отнемат всички награди на татко Джак! Аз наистина избягах от мютите, както ви разказах, но се върнах у дома. — Той разпери ръце. — Най-голямата грешка в живота ми. Мислех се за герой. Вместо това възникна голям обществен проблем и ме тикнаха на нива А! Кристо! Можеш ли да си представиш какво е за някой от нас да живее там долу? — Той замълча. — Колко далеч са?

— На сто и петдесет метра. — Гласът на Джоди беше изгубил твърдите си нотки. — Но не тичат.

„Повярва. Имам шанс…“

— Направих голяма грешка, когато се готвех да избягам от М’Кол. За да ги накарам да ми повярват, убедих Кадилак да ми помогне да направим планер от части и парчета, които те бяха прибрали от планера на Фазети и на другия планерист…

— Нейлър.

— Да. Нейлър. Във всеки случай той се съгласи да ми помогне… при условие да го науча да лети.

— Обзалагам се, че оценителите са били страшно доволни да чуят това.

— Не им казах. Но те все пак научиха. Работата е там, че освен че е нормален, без отличителните знаци на мют, той е и летописец…

— А те са най-умните.

Стив кимна.

— Той обаче не е само умен. Той владее и мютска магия, за която си чувала, но в която сигурно не вярваш. Не искай да ти обясня как се прави, но ако го научиш нещо, той може да изсмуче всичко от ума ти като сифон.

— По дяволите!

— Моите чувства са същите. За щастие във Федерацията още никой не знае за това. Ако знаеха, още да съм на нива А. Но след като прекарах три месеца сред каналните мръсотии, някаква висока жица ми даде възможност да оправя нещата…

— Иначе щяха да посегнат на малката ти сестричка, така ли?

Стив разпери ръце.

— Трябваше да го направя, Джоди.

Тя кимна тъжно.

— Добре, да приемем, че ти вярвам… но какво сега?

— Трябва да намеря някакъв начин да измъкна този мют оттук и да го върна у дома цял. С приятелката му. Двамата са тук.

— Звучи интересно. И планираш да направиш това самичък?

— Не. Надявам се ти да ми помогнеш. В името на старата ни дружба.

Джоди присви очи.

— Ама… ти наистина си много нахално копеле.

— Знам. Вече ми го каза. Но хайде да престанем да се преструваме. Ти не заслужаваш повече от мен да си тук. Ти не си нарушител, Джоди, ти си планерист. Ако бандата на Малоун не те беше намерила, ти щеше да се върнеш у дома… със счупена ръка и прочие. — Стив погледна през рамо към приближаващите спасители. — Виж, просто помисли по това. А междувременно защо не се престориш на припаднала, а аз ще се преструвам, че те свестявам, за да изглежда, че върша нещо полезно.

— Имам чувството, че ще дойде време да съжалявам за това.

Стив я дари с една от неотразимите си усмивки.

— Какво ще изгубиш? Ако идеята не ти хареса, винаги можеш да ме предадеш. В ръцете съм ти.

— Прав си… — Джоди се олюля и се свлече.

Стив клекна над нея и докато я пляскаше, прошепна:

— Довери ми се. Ако успеем, и двамата ще бъдем герои.

— Не мога да остана дълго — каза Стив.