Майсторите на желязо

Стив прецени, че са на около две хиляди фута. Беше горещ ден, така че имаше възходящи термични потоци от околните ниви, а след като се изкачеше на нивото на облака, всеки планерист знаеше как да използва тези потоци, за да се издигне още по-високо.

В съвършен синхрон трите планера завиха надясно и нагоре, после, когато водачът им се гмурна, плъзнаха носове надолу. Разбрал, че правят лупинг, Стив се спря да ги наблюдава, затаил дъх в очакване да види дали ще имат достатъчна скорост да се издигнат отново до върха. С двигател човек никога не се страхува, че няма да има достатъчна сила да направи лупинг, но тези момчета можеха да спрат, преди да достигнат до върха и понеже бяха много близко един до друг, можеха да изпаднат в най-различни затруднения. Стив се съмняваше, че планерите имат някакви спидометри и се чудеше дали Кадилак е сигурен, че конструкцията е достатъчно здрава за въздушна акробатика.

Опасенията му се оказаха безпочвени. Планерите не се разпаднаха и никой не падна от небето. Те преминаха през върха в същата плътна формация, сякаш бяха залепени един за друг, след това излязоха от следващото гмуркане. Стив отново тръгна с дълга, лека стъпка, усвоена от тичането с мечките М’Кол. Трите планера бяха изгубили около хиляда фута височина при последната си маневра. Ако продължаха сегашния си курс, той щеше да ги изведе към пътя в далечния край на Мара-бара, където се намираше Херън Пул. При условие че не трябваше да спира и да се кланя до земята на минаващи самураи, той може би щеше да пристигне навреме, за да види как кацат — и да огледа конструкцията по-подробно.

Покривите на сградите от лявата страна на пътя за момент скриха от погледа му формацията, но когато излезе от селцето, той видя, че тя се е насочила в очакваната от него посока. Стив мина завоя на пътя и пред него вдясно се откри Херън Пул. Формацията се приближаваше. Изведнъж планерът отляво на водещия се залюля силно и след това се отдели и се гмурна под опашките на другите два. Нещо се влачеше от дясното му крило. Стив прескочи напоителната канавка и затича през нивата; планерът се заклати като пиян към него, губейки бързо височина.

Нещото, влачещо се от лявото крило, беше разкъсаната една трета външна обвивка. Все още имаше достатъчно, за да създава известна подемна сила, но обвивката на целия планер беше започнала да се бели. Пилотът трябваше да запази равновесие и очевидно бързаше да кацне, преди да се разкъса още тъкан. Ако станеше това, планерът можеше да се преобърне и да падне с носа надолу.

Стив тичаше слепешката напред, за да помогне на пилота, и изведнъж видя, че планерът, сега на около петдесет фута височина, стръмно се спуска към него. Неспособен да реши накъде да бяга, Стив стоеше с отворена уста. В един ужасяващ миг изглеждаше, че планерът ще се стовари върху него, но в последния момент пилотът успя да изравни крилата, планерът докосна земята с отвратително скърцане на по-малко от десет метра от Стив, след това подскочи във въздуха и зави към него. Той се хвърли настрана.

По дяволите! Проснат на земята с разперени ръце, Стив погледна планера, който отново падна на земята, покоси една широка ивица от нивата и спря; краят на дясното му крило бе само на няколко сантиметра от края на полето. Ако не се броеше счупеният плаз, който беше изорал неравна бразда в почвата, пилотът беше успял да приземи планера невредим. Само с крило и половина това беше успех.

Стив се затича напред и се пъхна между висящите ивици бял плат, увиснали от края на лявото крило; пилотът вече се измъкваше от кабината. Носеше бяла превръзка на челото и свободна синя туника и панталони. И имаше розово-синкав белег от лявата страна на лицето.

— Трябва да гледаш къде кацаш — дружелюбно каза Стив. — За малко да ме премажеш.

Джоди Казан замръзна с един крак извън кабината.

— Кристофър! Какво правиш тук?

— Щях да ти задам същия въпрос.

— Аз го зададох първа. Дай да чуем.

— Това е дълга история, но между другото, дойдох да те видя. Обещах да се грижа за теб… помниш ли?

Джоди му хвърли един старомоден поглед, измъкна и другия си крак от кабината и се олюля.

Стив я хвана за ръката.

— Добре ли си?

Джоди бавно се изправи.

— Чувствам се сякаш половината ми задник е забит в гърба. — Измъкна се от ръцете му, погледна оголеното ляво крило, мина зад опашния лонжерон да провери дясното крило, след това коленичи да огледа долната страна на фюзелажа и счупения плаз.

Стив надзърна в кабината. Беше с плетена камъшитова седалка и румпел — и без никакви прибори. Той коленичи и погледна повредата. Ламинираният дървен плаз беше разцепен, поддържащите рейки бяха минали през долната страна на фюзелажа. Стив се изправи и се подпря на носа на планера.

— Можеше да е и по-лошо. Когато крилото започна да се цепи, помислих, че няма да можеш да кацнеш. Но виждам, че не си изгубила уменията си.

Джоди повдигна глава, но остана на колене.

— Какво точно целиш, Брикман?

— Нищо.

— Стига вече, не съм вчерашна.

— Просто отивам да доставя пощата в Херън Пул. Сега работя за джапите. — Той се ухили. — Като теб.