Майсторите на желязо

В древния свят, управляван от тъмната светлина, хората бяха плавали в облачния свят с големи небесни кораби. Бяха се опитали да завладеят царството на камите и да откраднат блестящите скъпоценни камъни от небето. Но били свалени. Блестящите сребърни платна, които ги издигали високо нагоре, били разкъсани и гръмотевиците превърнали величествените им кораби в погребални клади. Екипажите и пътниците загинали и паднали върху градовете, пълни с глупаци, които били построили корабите.

Заслепено от честолюбива амбиция и безразлично към гнева на камите, човечеството продължило да атакува небесата, като използвало силите, дадени му от предачите и тъкачите на тъмната светлина. Те тъпчели по лицето на богинята луна и изпратили шпионски колесници към звездите. Накрая Амерацу-Омиками очистила света от лудостта, като хвърлила слънцето в морето.

Някогашните вояджъри, които дръзнали да летят, били напълно унищожени и този опит също бил обречен на провал. Точно по тази причина според То-Шиба семейството на шогуна се дистанцираше от сегашния експеримент. Планът за построяване на летящи коне беше дело на Хиро Яма-Шита — мъж, чиито амбиции не можеха да се пренебрегнат. Като беше включил Мин-Орота, шогунът хитро беше хванал юздите и в същото време оставаше настрани.

Пратеникът Тоширо Хазе-Гава — който бе признал, че е ужасен от перспективата — се беше качил на летящия кон, за да може пръв да напише собственоръчно рапорт до вътрешния двор. И сега, когато относителната сигурност на самолетите беше доказана с тренировките на дванадесет самураи без никакъв сериозен инцидент, шогунът беше заповядал генералният консул да направи подобен полет и да му изложи собственото си мнение за бойните възможности на летящите коне.

Като най-високопоставен представител на бакуфу на церемонията, неговият полет щеше да е символичен знак на одобрение, доказателство за значението, което шогунът придава на работата, извършена в Херън Пул. Такъв, по същество, беше текстът на писмото.

Оформено като молба, писмото всъщност беше заповед да излети. Мисълта за наказанието, наложено върху човечеството за миналите му глупости в тази насока, беше достатъчна консулът да се разтревожи от съдържанието на писмото на Йоритомо, но той беше още по-силно разтревожен от начина, по който беше написано то. Накане То-Шиба все пак беше зет на шогуна и досега връзките му с шурея му бяха забележимо по-топли. То-Шиба не беше глупак, за какъвто го смятаха мнозина. Макар да беше вярно, че изразходваше много от енергията си, отдаден на манията да отваря вратите с розови венчелистчета на тайната градина, която се намира между твърдите женски бедра, това не беше единственият му интерес в живота. През младостта си той беше получил образование, каквото подобава на сина на благороден род, и беше прекарал няколко години в двореца. Следователно можеше да различи незабележимите, но значими промени във фразите и избора на думи.

Писмото на Йоритомо беше вежливо и коректно, но ако се четеше между редовете, беше студено и пренебрежително. То-Шиба беше достатъчно проницателен да разбере, че то отразява промяна в отношенията им. Беше ли прав Мин-Орота, когато беше намекнал, че новината за неговата сегашна съмнителна връзка може да е достигнала до погрешни уши? Положението можеше да се реши само чрез лична среща с шурея му, но за нещастие в момента това не беше възможно.

Може би беше време да се откаже от удоволствията, доставяни му с такава готовност от дългото куче. Мисълта за раздяла с нейното гъвкаво като на змия тяло беше непоносима, но понякога един мъж трябва да жертва онова, което му е най-скъпо, за да докаже, че е господар на собственото си сърце — ако не и на собствената си съдба. Още не, може би, но скоро трябваше да го направи. И щеше да отиде със семейството си в Арон-гирен да представи лично рапорта си за летящите коне. А когато свършеше с този въпрос, щеше да обърне внимание на Йоритомо за очевидно хладния тон на неговото писмо и да се убеди, че вероятната причина за недоволството на шогуна е насечена и сварена, а след това дадена за храна на прасетата.