Майсторите на желязо

Вероятно пратеникът Тоширо Хазе-Гава беше пуснал някой скандален слух в бардаците и публичните домове, посещавани от войниците от правителствения гарнизон. Някои от тях бяха присъствали, когато дългото куче беше разкрило истинския си цвят. Но те не знаеха какво е станало с нея, а персоналът от къщата на езерото, където се намираше тя, затворена като птица в позлатена клетка, не беше напускал острова. Новината за нейното присъствие можеше да е достигнала до брега от лодкаря, който превозваше продукти, и то с писмо, защото нали преди няколко години То-Шиба беше заповядал езикът на лодкаря да бъде отрязан. Проста предпазна мярка и полезно предупреждение към другите, за да не приказват много, но това едва ли би се оказало непреодолима пречка за дръзкия млад пратеник. Неговото безжалостно преследване на предатели и ренегати се беше оказало толкова успешно, че сега той приемаше като свое право и задължение да си вре носа в работите на всеки без оглед дали е приятел, или враг.

Гнездата с пепелянки, за които често споменаваше шогунът, трябваше да бъдат изкоренени, но както всички пратеници, Тоширо Хазе-Гава беше просмукан от същия неприятен морал като господаря си. При първата следа от закононарушение, било то държавна измяна или незаконна връзка, която не представляваше заплаха за никого, носът на пратеника трепваше и той тръгваше по нея като ловджийско куче. Накане се възхищаваше от „почтените“ мъже, но предпочиташе по-земната интерпретация на морала, която шамбеланът Йеясу влагаше в тази дума.

Блаженото състояние, на което се беше радвал през по-голямата част от нощта, го накара да размишлява върху третата причина за сегашното си мрачно настроение. Въпреки тайните си страхове от летенето той се беше хвалил пред дългото куче, че ще го направи, и се беше присмивал на липсата на кураж у пратеника. Дългото куче, което той беше нарекъл Сафейя — Сапфир — заради чудно хубавите й сини очи, — се беше развълнувала от новината. Възхищението й от него беше безгранично. Той бил толкова смел, колкото и страстен, и тя щяла да съжалява само, че няма да е свидетел на неговата храброст в този наистина велик подвиг.

То-Шиба не можеше да си спомни точно какво беше казала, за да го убеди, но накрая се беше съгласил тя да бъде откарана в затворена носилка в Херън Пул. Спомни си, че й беше обяснил, че не може да пътува като част от неговата свита и трябва да наблюдава процедурата дискретно от разстояние. Тези условия бяха приети без колебание; беше целунала краката му и бе избърсала сълзите на щастие в полите на робата му.

О, каква радост й бяха донесли думите му! По какъв незаслужен жест на съдбата тя, презряната робиня, била благословена с такъв благороден, прекрасен и щедър господар? Проникването му в нея я довеждало до екстаз; само като го гледала, сърцето й се разтуптявало, а слабините й се разтрепервали. Когато той й говорел, очарованата й душа сякаш влизала в рая. Да бъдела докосвана от неговата сянка, да дишала същия въздух като него било незаслужена, нямаща равна на себе си чест, източник на постоянна наслада и възторг. И така нататък, и така нататък…

То-Шиба никога не би изразил чувствата си към нея толкова разточително, но като цяло, те бяха взаимни — особено след като тя беше показала благодарността си по начини, от които му се завиваше свят. Но сега, когато беше отново в официалната си резиденция, обещанието му да й позволи да присъства на церемонията започна да му се струва все по-безразсъдно.

Макар че жена му Мишико беше неразположена и нямаше да го придружи, присъствието на дългото куче в или близко до Херън Пул можеше да доведе до усложнения.

Тя се беше заклела по-скоро да умре, отколкото да разкрие тяхната връзка, но ако поради някакъв лош шанс бъдеше разкрита…

Не. Това беше глупост. Решението беше съвсем просто. Единственото, което трябваше да направи, беше да не прави нищо. Но колкото и да се опитваше, той не можа да се реши да отмени решението си. Някаква умствена повеля го тласкаше напред и той чу собствения си безплътен глас да нарежда на личния му секретар да осигури носилка и носачи.

С обичайната си предпазливост секретарят го попита за основните подробности и времето на пътуване, но не се опита да установи самоличността или пола на пътника. Генералният консул му каза, че носачите трябва да са от частното му убежище на езерото с двата острова и да отидат до павилиона, разположен на изток от Херън Пул, и че там ще има прислужници и че носачите трябва да си тръгнат веднага щом пътникът слезе.

То-Шиба не можеше да разбере логиката на това искане, но пък изглеждаше разумно. Районът на павилиона — там живееха само дълги кучета — граничеше с полето за излитане зад Херън Пул. Ако тя свалеше маската си и се облечеше в негови дрехи, можеше да наблюдава всичко оттам, без да привлича внимание.

Секретарят се поклони и излезе от стаята. То-Шиба беше доволен, че проблемът е решен.