— Виж — каза Стив. — Докато те вярват в това, работата ни ще е много по-лека… така ли е?
— Надявам се да знаеш какво правиш — промърмори Келсо.
— Довери ми се — отвърна Стив.
Стив излезе на задната веранда и слезе по стълбите в двора. Зад него имаше малка зеленчукова градина и затревен участък, който завършваше до шубраци, дървета и една каменна стена. Слугите на Кадилак все още бяха там, децата им се бяха покатерили на стената.
Макар че наблюдаваха всичко още от сутринта, сега вниманието им беше насочено към трите самолета, които се подготвяха за излитане. През последните месеци летящите машини бяха станали позната гледка, но днешните събития бяха особени, заради важните хора, които участваха в тях. Никой не забеляза как Стив бързо отиде до торището, където беше оставил две ведра с обичайните нощни отпадъци, но когато се наведе да ги вземе, дебелата готвачка се обърна да хване един скитащ гологъз хлапак — и го погледна подозрително. Стив се престори, че излива ведрото.
Чуваше се думкане на барабани и…
Бум-тряс-бум! Това бяха три стартови пакета. Готвачката вдигна детето и се обърна да види какво става. Зрителите нададоха одобрителен рев, когато летящият кон на генералния консул се издигна в небето, последван от двата ескортиращи самолета.
Стив здраво стисна двете ведра и бързо изчезна. В банята свали кафявата си униформа и извади други дрехи: връхна дреха без ръкави и панталони, носени от мютите в готварната и друг помощен персонал. Нахлупи над ушите си една омачкана сламена шапка с широка периферия, взе ведрата и тръгна по пътеката, която свързваше павилиона с работилниците зад оградения със стени двор на Херън Пул. Преди няколко десетилетия тук беше квартирувал отряд кавалеристи на Мин-Орота. През годините на мир и частична демобилизация в помещенията не живееше никой, с изключение на пазача и неговото семейство, а местният земевладелец използваше сградите като складове за фураж и зърно и като обори за добитъка през зимата.
Разположено в тих селски район близко до главното шосе изток-запад и граничещо с голямо пасище, имението беше привлякло вниманието на съветниците на Мин-Орота. Разнебитеният навес, който още стоеше в северозападния ъгъл, беше определен за мютски роби, а за подслоняване на ренегатите, пазачите и надзирателите бяха построени нови дървени бараки. Шигамицу, комендантът на Херън Пул, двамата му главни помощници и техните семейства бяха подслонени в съседната къща на местния земевладелец, който трябваше да си намери друг покрив. „Арендатор“ беше по-точният термин и продължителността на договора зависеше изцяло от каприза на феодала. Също като феодалите от едно време, Мин-Орота беше абсолютен собственик на цялата земя и на всичко в нея и под нея.
Единственият недостатък на ограденото място беше големината му. Работниците и работилниците не можеха да се поместят между стените. Поради това от двете страни на широката алея, която водеше от портата с арка до задната стена, бяха издигнати две дълги покрити постройки. Там, между южния край на работилниците и люпещата се задна стена на оградата, имаше и тесен проход и това бе част от краткия път, по който Стив и Кадилак минаваха, когато отиваха и се връщаха от работа. Иначе трябваше да минат през целия двор, през главната порта, след това наляво по пътя към Мара-бара.
По някаква необяснима причина задната порта не се охраняваше — поне не редовно. Когато ренегатите започваха и свършваха работа, ги брояха, но Стив беше забелязал, че през деня хората излизат и влизат, без да ги спират — и може би защото го бяха виждали да влиза и излиза с Кадилак, никой не го спря, когато тръгна по късата пътека самичък.
Това беше изненадващо, като се имаха предвид всичките проверки, с които се беше сблъсквал на други места. Може би беше така, понеже привилегията да работи тук — както с мютите, избрани да работят като пощальони — означаваше, че сигурността не е проблем. Както Симънс беше казал на Джоди и Келсо, никой трекер със здрав разум не би си изиграл такъв мръсен номер. Каквато и да беше причината, това беше добре дошло за Стив. Мръсният номер щеше да дойде по-късно. И щеше, да направи живота на ренегатите, които съставяха първоначалната работна сила, тежък, но на Стив му беше трудно да ги съжалява. Без да знаят кой е той, те се отнасяха към него със същото презрение, като към всеки мют. А когато разбраха, че е по-умен от тях и може да изпълнява задачите, за които бяха събрани те, направиха всичко, за да му вгорчат живота.
Стив мина през арката с ведрата в ръце и огледа двора. Сега беше обърнат с гръб към северната стена. Отляво бяха квартирите на живеещите тук динки. Пред него бяха различни дървени сгради — кухня, пералня, баня, склад за дрехи и постелки — обслужвани от мюти. Покрай стената вдясно бяха разнебитените останки от сградите, някога използвани от кавалеристите, в които сега живееха мюти. Зад тях, в най-северозападния ъгъл, беше бунището.