Малкаса Пойнт

Брайън се усмихна и отвори вратата.

— Напълних я — каза тя.

— Благодаря — взе пластмасовия съд и я покани. — Влез за минутка.

Тя пристъпи и огледа стаята, като че ли очакваше да види Гормън. Беше се преоблякла в дънки и сиво-синя фланела.

— Как си? — попита Брайън и затвори вратата.

— Имаш предвид след джина? Вече съм добре, но наистина се напих. Почти пропуснах вечерята.

Той завърза колана на якето.

— Какво ще кажеш за едно приключение?

Тя изглеждаше заинтригувана.

— В какъв смисъл?

— Гормън ме помоли да проверя нещо. Ще дойдеш ли с мен?

— Докъде?

— Няма да ти кажа.

— Пеша ли ще отидем или с кола?

— С кола, после пеша.

— Колко време ще ни отнеме?

— Един час и нещо. Зависи.

— От какво?

— Дали ще имаме късмет.

— Звучи загадъчно.

— Ще участваш ли в играта?

Тя вдигна едното си рамо.

— Нямам друго предвид. Ще кажа на татко, че отивам на разходка.

— Ще ти повярва ли?

— Естествено. Често се разхождам. Тръгни по пътя и ме чакай.

Брайън й кимна с глава да върви. След това занесе фотоапарата до мерцедеса. Потегли бавно през паркинга, сви по посока на града и спря встрани, до пътя. Нямаше никакво движение. Изгаси фаровете. Поглеждайки назад, видя Джанис да излиза от рецепцията ида слиза по стълбите на верандата. Вървеше бързо, като подскачаше, сякаш й се искаше да затича. Докато пресичаше пътя, Брайън отключи дясната врата.

— Всичко е наред — каза тя, докато се качваше.

Затвори вратата и Брайън усети приятен лек аромат.

Той се усмихна. Не бе усетил парфюма, докато бяха в стаята. Дали не го беше сложила заради тяхното „приключение“?

— Сега, най-сетне ще ми кажеш ли къде отиваме?

Той включи фаровете и излезе на шосето.

— „Къщата на Звяра“ — отговори той и видя как устата й се отвори широко.

— През нощта? Без мене! Ти си полудял!

Той се засмя.

— Шегуваш се, нали?

— Да, наполовина.

— Само наполовина?

— Ще стоим извън оградата. Искам да огледам мястото отзад.

— Какво ще търсиш там?

— Дупката.

— Дупката на Звяра? За бога, за какво ти е?

— Трябва да видя дали е там.

— О, не съм съвсем сигурна.

— Искаш ли да те закарам обратно?

Тя въздъхна.

— Шегуваше се, когато говореше за „приключение“, нали?

— Сигурно ще е забавно, не мислиш ли?

— Исусе!

— Много е вероятно да не намерим нищо. Ако дупката изобщо съществува, навярно е добре прикрита. Може досега дори да е засипана. Но ако я намерим, разбираш какво означава това.

— Предполагам, че дневникът не е фалшификат.

Завиха и зад гърба си оставиха тъмния участък на пътя.

Пред тях, осветена, се простираше главната улица.

— Може също така да означава — продължи Брайън, — че имаме достъп до къщата.

— Сега вече знам, че си луд.

Той плъзна поглед по стройното й тяло.

— Може би тялото ти е съвсем подходящо по ръст…

— Изобщо не си въобразявай такова нещо!

Брайън се засмя.

— Всъщност искам само да разбера къде е дупката и да направя няколко снимки. Тунелът към къщата вероятно отдавна е зазидан. Освен ако Звярът не продължава да го използва.

— Трябваше да ми кажеш. Много ли се забавляваш?

— Чудесно.

Тя тихо се засмя, докато се взираше през стъклото. След това го погледна.

— Предполагам, че си прочел дневника. Какво мислиш?

— Тази Торн или е имала много жива фантазия, или наистина в мазето е попаднала на нещо доста странно.

— Доста странно?

— Повече от странно.

— Да.

— Много лошо, че описанието не е с повече подробности.

— На мене ми стига и това, което е описала — Джанис притисна коленете си и кимна надясно. — Виж, това е домът на Куч.

Брайън погледна към тухлената къща, разположена малко по-навътре от пътя.

— Забелязваш ли нещо особено в нея?

— Не.

— Няма прозорци. Там живее Маги, собственицата на „Къщата на Звяра“. Говори се, че е построила дома си без прозорци, за да не влезе Звярът.

— Малко е прекалила — отбеляза Брайън.

Обърна глава и започна да наблюдава „Къщата на Звяра“, докато караше бавно покрай нея. Прозорците отразяваха лунната светлина. Невзрачните сиви стени бяха осеяни със сенки.

— Сигурно е много приятно вътре през нощта.

— Достатъчно зловещо е и през деня. Не мислиш ли, че е по-добре да потърсиш дупката на дневна светлина?

— Не искаме да привличаме вниманието.

— Онова нещо действа през нощта.

— Страх ли те е?

— Просто мисля, че ще ти е по-лесно да намериш отвора на светло.

— Струва си да опитам.

— Как така г-н Харди не дойде?

— Страхлив е.

— Умен е.

— Аз ще те защитавам — каза Брайън и я потупа по коляното.

— Благодаря ти.

Насочи колата по един завой и далечните светлини на главната улица на Малкаса изчезнаха в задното огледало.

Пътят свиваше нагоре през гористите хълмове. Продължи повече, отколкото искаше, търсейки по-широк участък, където да остави мерцедеса. След като намери подходящо място, спря и изгаси светлините.

— Господи! — измърмори Джанис.

— Какво?

— Много е тъмно.

— Още по-добре. Ще мога да се промъкна незабелязано, скъпа.

Нахлузи каишката на фотоапарата около врата си и слезе от колата. Докато Джанис мърдаше неспокойно на предната седалка, той отвори задната врата. Взе одеяло и фенерче от пода.

— За какво ти е одеялото? — прошепна Джанис.

— В случай, че решим да се гушкаме.

Тя го погледна и нищо не каза.