Малкаса Пойнт

Тръгнаха да пресичат пътя. Джанис вървеше близо до него.

— Всъщност — каза Брайън, — одеялото ще ни потрябва в случай, че намерим дупката. Искам да направя няколко снимки, а с одеялото ще закрием светкавицата.

— Много умно.

— Разочарована ли си?

— Естествено.

Вървяха покрай шосето, надолу по склона към града. Каубойските ботуши на Джанис отекваха силно по паважа. Когато вятърът се втурваше между дърветата, Брайън имаше чувството, че чува шум от приближаваща кола и често поглеждаше през рамо.

— Неспокоен ли си? — попита Джанис.

— Не искам някой да ме премаже.

— Едва ли сега.

— Човек става внимателен — каза той, — след като му се случи веднъж.

— О, да не би… — внезапно тя обърна лице към него. — Боже мой, точно така. Бях забравила. Трябва да ти е настръхнала косата.

— Представи си как виждаш собствената си кола, която лети право срещу тебе, без да има някой зад волана. Да, признавам, изправиха ми се косите.

— Ужасно — възкликна тя. — Господи, през колко неща си преминал! Не мога да си представя как си издържал.

Той бавно поклати глава.

— Бях на ръба… да последвам Марта. Когато я намерих във ваната, и цялата тази кръв…

Джанис погали ръката му и леко я стисна.

— Както и да е — каза той, — беше много отдавна.

— Сигурно още ти липсва.

— Не минава ден, без да си… Ей, хайде да не ставаме сантиментални и да не си разваляме удоволствието.

— Удоволствие ли?

— Аз се чувствам добре. Честна дума.

Тя пусна ръката му и кимна. Лицето й бе неясен контур в тъмното. Брайън я погали с пръст по брадичката и прошепна:

— Хайде да намерим дупката.

В края на пътя зърнаха ъгъла на оградата на „Къщата на Звяра“, прескочиха плитка канавка и тръгнаха по продължение на склона. Брайън вървеше през храстите, навеждаше се под ниските клони, качваше се или слизаше, за да заобиколи дървета и гъсталаци, но винаги се придържаше близо до оградата. Когато стигна до купчина камъни, той се изкатери по тях и намери равно място. Седна да си починат и Джанис се настани до него. Сложи ръка на гърба й.

— Как си?

— Добре.

Пред тях нямаше дървета и Брайън успя да види задния ъгъл на оградата, не много далече долу. Ливадата пред „Къщата на Звяра“ беше обляна от бледата лунна светлина. Точно зад къщата стърчеше малка дървена конструкция.

— Прословутата барака — каза той, — където Елизабет и д-р Рос изпитвали „блажено удоволствие“.

— Предполагам — каза Джанис. Мислиш ли, че наистина ще намерим дупката?

— Трябва да е някъде там — отговори той, сочейки към възвишението непосредствено зад къщата. — Точно зад оградата.

— Би могла да бъде навсякъде.

— Елизабет пише, че тунелът излизал извън границите на собствеността.

— Но не си спомням да споменава в коя посока по-точно. Може да е била от задната страна, но може да е от тази. Ако съдим по това, което знаем, трябва вече да сме я отминали.

Брайън се захили.

— А може да се намира точно зад нас.

— Страхливец — изломоти тя и го смушка с лакът.

Той й отвърна и я погъделичка. Тя се сгърчи и изпищя.

— Шшшт. Ще те чуе Звярът.

Джанис хвана здраво ръката на Брайън и я притисна до себе си.

— Пипнах те. Няма повече да ме гъделичкаш.

— Обещавам — той освободи ръката си. — Защо не ме изчакаш тук и не си починеш малко? Веднага се връщам.

— В никакъв случай. Където си ти, и аз идвам.

— Нямам нищо против. Избери си едно дърво.

— Аха, разбрах. Въпреки това не се отдалечавай, обещаваш ли?

Той се покатери до върха на оголеното пространство. Спусна се и само след няколко крачки се обърна. Главата на Джанис изглеждаше в тъмното като рунтав калпак.

— Не гледай! — предупреди я той.

— Няма.

Брайън свали ципа на панталоните и се облекчи. След това се изкачи обратно до Джанис.

— Готова ли си да тръгваме? — попита той.

— Всичко е наред.

Взе фенера, пъхна сгънатото одеяло под ръка и я поведе отново през камъните. Склонът се спускаше до плитка урва, след това извиваше, сякаш следваше контура на оградата. Въпреки че имаше малко дървета, зад които да се прикрият, Брайън беше сигурен, че от шосето никой не може да ги забележи. Само ако някой наблюдава от заден прозорец на „Къщата на Звяра“, би могъл да види как се спускат по възвишението.

Всички прозорци бяха тъмни.

Той изчака Джанис.

— Има ли някой вътре през нощта?

— Съмнявам се.

— Освен Звяра, ха-ха?

— Много смешно! Ако искаш да знаеш, говори се, че наистина през нощта Звярът обхожда къщата.

— И търси Елизабет?

— Търси си жертви.

— Да се надяваме, че няма да се приближи до прозорците.

Джанис изостана назад, взирайки се в къщата. После избърза, за да го настигне.

— Може би трябва да се махаме оттук — прошепна тя.

— Още дори не сме започнали да търсим дупката.

— Хайде, каква е вероятността да я намерим? Ти самият каза, че няма да успеем.

— От какво толкова се притесняваш?

— Не се притеснявам, страх ме до смърт.

— От какво?

Тя махна към къщата.

— Онова нещо може да ни види.

Обръщайки се към Джанис, той поклати глава. Пусна одеялото и фенера да паднат на земята и постави ръце на раменете й. Усети, че цялата трепери.

— Няма от какво да се страхуваш.

— Съжалявам. Наистина, но…